Тъй като искаше да избегне възможен спор с жена си, Ричард се върна в спалнята по-късно от обикновено. Той се съблече на тъмно, остави по навик дрехите си на пода и се мушна в леглото, където бързо заспа.
Стори му се, че бяха минали само няколко мига, преди да изплува от дълбините на съня. Главата му бучеше, а клепачите бяха тежки като олово и той имаше чувството, че няма да успее да ги повдигне. Мили боже, защо бе изпил толкова много вино?
Ричард понечи да потърси утеха при съпругата си и се изтърколи към средата на леглото, но нея я нямаше. След това я чу да шумоли тихо някъде в стаята.
— Колко е часът? — простена той, без да отваря очи.
— Още е много рано.
Усети, че тя е някъде съвсем наблизо и отвори очи. Кийли тъкмо се канеше да остави лист пергамент на възглавницата. От прозореца зад нея в стаята влизаше толкова ярка светлина, че той трябваше да замижи.
— Какво е това? — попита Ричард, когато погледът му попадна върху пергамента.
— Бележка за теб — отвърна Кийли.
— От кого е?
— От мен.
Ричард повдигна едната си вежда.
— И какво пише вътре?
Кийли вдигна вързопа си от пода и се обърна:
— Отивам си в къщи.
Ричард простена. Само това му липсваше тази сутрин, жена му да избяга. Не можеше ли да почака, докато той си възвърнеше способността да мисли трезво?
— Забранявам ти да напускаш тази стая — заповеднически каза той.
— Съкровище, пийни малко ябълково вино, помага срещу главоболие — рече Кийли и го дари с лъчезарна усмивка, преди да напусне стаята.
Ричард скочи от леглото и се втурна към вратата. Отвори я, но замръзна.
Някаква прислужница, която тъкмо минаваше покрай стаята, му намигна и се закиска.
— Вярно било! — извика тя. — Вие наистина имате луничка на…
Ричард затръшна вратата и се втурна към леглото, за да събере пръснатите си по земята дрехи. Но Кийли ги бе вдигнала и грижливо ги бе прибрала, така че на него му трябваха пет минути, за да открие панталона, ризата и ботушите си.
Когато отново отвори вратата, той едва не връхлетя върху подноса със закуската, оставена пред вратата, докато се е обличал. Ричард се замисли за миг и накрая го вдигна.
На подноса имаше твърдо сварени яйца, сирене, хляб и купчинка нарязана шунка Тя изглеждаше наистина добре, но при мисълта да сложи нещо в устата си Ричард почувства, че му прилошава. Изпитото предната нощ вино бе развалило иначе добрия му апетит.
Безотговорната му съпруга изобщо не мислеше за детето, което носеше. Тя подлагаше на опасност здравето му, като не се хранеше достатъчно. Ричард възнамеряваше да натъпче закуската в устата й. Щеше да започне с шунката, от която тя се гнусеше. След това щеше да я заключи в спалнята.
Ричард настигна жена си в парка. Кийли вървеше към конюшните, без да бърза, всъщност прекалено спокойно за жена, която бягаше от съпруга си. На устните му трепна усмивка, когато погледът му попадна върху нежните извивки на ханша й. От главоболието му бе останало само слабо бучене — видът на очарователната му съпруга беше за него балсам за душата, здравето и самочувствието му.
Лекциите и заповедите нямаха голям успех при нея. Ричард се питаше дали да не пусне в действие прочутия си чар.
Той влезе в мрачните конюшни и видя Кийли пред отворения бокс на Мърлин. Поне се бе оказала достатъчно разумна да не реши да вдига сама тежкото седло.
Хю тъкмо приготвяше Мърлин за път, докато Одо се опитваше да убеди братовчедка си да не заминава. Сега и тримата впериха погледи в графа.
— Донесох ти закуската — обяви Ричард и дари жена си със своята неотразима усмивка.
— Никога не закусвам — отвърна Кийли, оставайки нечувствителна за чара му.
— Не забравяй детето, то има нужда от храна.
— Ще хапна по-късно. — Без да се интересува повече от него, Кийли се обърна към Мърлин и я погали по челото.
Ричард сложи подноса на земята. За да се успокои, започна да брои наум до десет, а след това до двадесет — за по-сигурно. Не беше бесен, но жена му притежаваше способността да изважда на бял свят най-лошите черти от характера му. Както и най-добрите.
— Сама ли смяташ да яздиш до Уелс? — попита Ричард, опитвайки се да придаде любопитна нотка на гласа си.
Кийли се обърна изненадана.
— Не отивам в Уелс.
— А къде тогава? — попита Ричард, доволен, че е преодолял импулса си да й повиши тон.
— В Девъро Хаус.
Ричард въздъхна с облекчение и пристъпи към нея.
— Не бихме ли могли да поговорим още веднъж, преди да тръгнеш? — попита той и я поведе извън конюшните.