Кийли преглътна една усмивка и се престори, че не разбира:
— Но как така, братко?
— Непрекъснато ми чете конско за неморалните ми любовни похождения, а освен това мисля и че ме шпионира.
— Е, добре тогава, много ще се радвам на компанията ти — обясни Кийли. — Не искаш ли да вечеряш с мен?
— Вече вечерях — извини се Хенри и се усмихна смутено. — Освен това имам една важна…
— Не искам да зная — прекъсна го Кийли, питайки се коя ли е щастливката. — Ще се видим утре сутринта.
Кийли завари работния кабинет на графа точно такъв, какъвто го помнеше. Под прозореца стоеше писалището от масивен английски дъб. Две от стените бяха заети от лавици с книги, а на четвъртата се намираше камината, в която в момента пращеше примамлив огън. Креслата, в които графът и тя за пръв път бяха седели заедно, все още си стояха пред камината.
Кийли въздъхна. Беше й тежко на сърцето. Колко празен й се струваше кабинетът без завладяващото присъствие на мъжа й. Как щеше да се справи без него? И което бе още по-важно, какво трябва да стори, за да му помогне да излезе на свобода? Бяха я изпратили тук, докато убиецът спокойно се разхождаше из двореца.
Мислите й отново се насочиха към Ричард. Спомни си деня, в който той й беше разтривал ходилата, а след това й бе откраднал една целувка — тяхната първа целувка. Видя го да коленичи пред нея в залата на баща й, за да иска ръката й.
По бузите й се търкулнаха две големи сълзи, но Кийли бързо ги изтри. Плачът нямаше да помогне на мъжа й. Сега Ричард ще нужда от закрилата на богинята и по изгрев слънце Кийли щеше да се помоли.
Тя загърби писалището и се настани в едно от креслата пред камината. Бебето отнемаше голяма част от силите й. Затвори очи и чу прислужниците да подреждат масата с вечерята й.
— Милейди? — прошепна Дженингс. — Вечерята е сервирана.
Кийли отвори очи, кимна и му позволи да я отведе до масата.
— Благодаря, Дженингс — освободи го тя, но икономът остана в стаята, в случай че тя има нужда от нещо.
Масата беше застлана с покривка от най-фин лен. Имаше супа от грах с фасул и лук, печено пиле с шам-фъстък и малка купичка компот от дюли.
— Масата е сервирана само за един човек — установи Кийли, поглеждайки майордома.
— Да, милейди, казахте, че ще вечеряте сама.
— Графът може да се върне всеки момент — отвърна Кийли и се насили да се усмихне, въпреки че едва сдържаше сълзите си. — Винаги трябва да имаме прибори за него.
— Разбира се, милейди. Простете. — Дженингс излезе, за да донесе прибори, които — както добре знаеше — щяха да останат неизползвани с месеци.
Погледът на Кийли спря върху един букет от челебитки, който Дженингс бе сложил на масата. При вида на сините цветчета, Кийли усети, че в гърлото й е заседнала буца. Да се сдържа, вече беше свръх силите й и сълзите, които цял ден напираха в очите й, сега рукнаха на воля.
— Не плачете, милейди — опита се да я утеши завърналият се с приборите за графа Дженингс. — Кралицата има нужда от господаря. Сигурен съм, че много скоро той ще се върне при нас.
— Зима е. — Кийли с благодарност пое подадената й носна кърпичка. — Откъде са тези челебитки?
— Графът нареди на най-добрия шивач в Лондон да ги изработи от коприна. — Дженингс се усмихна. — Невероятно е колко истински изглеждат.
— Да — съгласи се Кийли. Този жест на съпруга й я трогна. След вечеря Кийли освободи Дженингс и се приближи до прозореца. Тя вдигна поглед към кръглата луна и се замисли за мъжа си.
О, какво ли щеше да му се наложи да понесе, затворен в най-мрачното място на света? Дали килията му бе достатъчно топла, та да не измръзне? Дали му даваха достатъчно храна? А светлина, имаше ли свещи? Или трябваше да стои на тъмно?
Пълната луна, осветяваща угриженото лице на Кийли, грееше и няколко мили нагоре по реката, на изток от Лондон, където се издигаха кулите и внушителните стени на Тауър.
Ричард стоеше угрижен до прозорчето си в кулата Бийчам и гледаше нагоре към луната. Жена му вече трябва да бе пристигнала в Девъро Хаус. Там щеше да бъде в безопасност, колкото и дълго да решеше кралицата да го държи тук.
Ричард дочу стъпки. Обърна се и видя трима мъже да слизат по витата стълба, водеща към втория етаж.
— Леглото ви е готово, милорд — обясни първият от пазачите. — Със завивката и всичко необходимо.
— Огънят в камината е запален — добави вторият. — Има достатъчно дърва, а на сутринта ще донеса още.
— Благодаря. — Ричард даде на двамата по една монета и те си отидоха. Той погледна към началника на стражата на Тауър. — А вие, Кинстън, трябва да си заслужите златото — усмихна се Ричард.