— Какво носиш в чантата? — попита херцогът.
— Някои неща, от които Ричард има нужда — неопределено отвърна Кийли. — Как е Хенри?
— Вече съжалява за греховете си. — Поглеждайки косо Кийли, херцогът продължи: — Искаш ли доказателство, че все още е жив?
Кийли докосна ръката му и го погледна право в очите:
— Не е необходимо, вярвам ти, татко.
В очите на херцога, които толкова приличаха на нейните, блеснаха сълзи.
— Благодаря, дете мое — дрезгаво прошепна той. — Дълго чаках тези думи.
— В деня на сватбата си ти казах, че те обичам — напомни му Кийли.
— Вярно е, но между обич и доверие има огромна разлика — отвърна херцогът. — Понякога се оказва, че любимият човек не е достоен за доверие. И преди да кажеш нещо за огромната ми мъдрост, не забравяй, че понякога възрастта носи със себе си и доста горчиви истини.
— Ти все още си млад — възрази Кийли. След това го помоли: — Татко, моля те, разкажи ми за теб и Мегън.
Очите на херцога помръкнаха, толкова голяма беше болката му.
— Веднага щом опасността, надвиснала над мъжа ти, отмине, ще отговоря на всичките ти въпроси — обеща й той. — Можеш ли да почакаш дотогава?
Кийли се усмихна и кимна. Робърт Талбот бе точно такъв, какъвто винаги си бе представяла, че трябва да бъде баща й. Някога си мислеше, че ако има такъв баща, ще бъде завинаги щастлива. Но сега целият й свят се бе обърнал с главата надолу и щастието й зависеше от съпруга й. Ако можеше Ричард да излезе на свобода… Ако можеше тя да стане част от неговия свят… Ако можеше той да я обикне.
Пътуването нагоре по Темза продължи по-дълго от обикновено, тъй като с настъпването на пролетта се бе съживила и търговията, и реката бе препълнена с лодки. Това обаче, изглежда, ни най-малко не притесняваше лодкарите, които си подвикваха за поздрав, независимо дали се познаваха, или не. Лодката на херцога минаваше под лондонските мостове и покрай кейовете, от които долитаха миризми на подправки, зърно и дървесина.
Не след дълго Кийли съзря кулите и сивите стени на Тауър. Тя угрижено започна да хапе долната си устна, питайки се как ли щеше да я посрещне мъжът й. Как ще я поздрави Ричард след всичките тези месеци? Дали му е липсвала? Дали си бе мислил за нея?
Лодката им акостира до кулата Сейнт Томас, известна още като кулата на предателите. Тя бе построена през 1290 година по нареждане на Едуард I и се бе превърнала в едно от най-зловещите места в Англия. В нея бяха лежали хора като Ан Болейн и дъщеря й, кралица Елизабет. Малцина от затворените в нея бяха излезли на свобода.
Кийли вдигна поглед към кулата, която й се видя като чудовище, погълнало мъжа й.
— През тази порта са минали много клети души — рече тя, докато баща й й помагаше да слезе от лодката.
— Права си — съгласи се херцогът и я поведе към офицерското помещение. — Не мисли за това, може да навреди на бебето.
— Дали Ричард…?
— Няма смисъл да си блъскаме главите над минали неща — прекъсна я херцогът. — Мъжът ти се радва на чудесно здраве. Само че се отегчава и започва да се притеснява за златото, което губи.
— Имаш предвид финансовите дела на кралицата?
— Не, детето ми — подсмихна се херцогът. — От един толкова знатен затворник като мъжа ти се очаква постоянно да губи в игрите на карти и зарове с пазачите си. В замяна на това началникът на стражата има грижата да не му липсва нищо. Това е една от най-старите традиции в Англия.
Кийли спря и погледна баща си слисано.
— Искаш да кажеш, че не съм могла да спя заради един мъж, който в продължение на три месеца играе карти?
— В края на краищата, човек не може постоянно да чете книги — отвърна херцогът.
Той поведе дъщеря си през офицерското помещение към вътрешния двор и Кийли разпозна параклиса „Сейнт Питър“, където някога двамата с Ричард бяха присъствали на месата. Във въздуха тегнеше необичайна тишина.
Когато се приближиха към кулата на Бийчам, която се издигаше от другата страна на поляната и площада за екзекуции, Кийли погледна през рамо към прозорците на офицерското помещение, но духът на кралица Ан не се виждаше никъде.
На входа на кулата ги очакваше капланът.
— Готов ли сте, ваша светлост? — попита свещеникът с недвусмислен блясък в очите.
— Да, но се боя, че днес не ми върви — отвърна херцогът и му стисна ръката.
Капланът кимна на Кийли и я поведе нагоре по стълбата. Младата жена го последва, а баща й вървеше последен.
Тя облиза устните си, които бяха изсъхнали от вълнение. Цели три месеца бе чакала този миг, но сега сърцето й се бе свило и тя започна да забавя крачка. Какво щеше да стане, ако Ричард не се зарадва, че я вижда? Как щеше да го понесе?