— Чуй ме добре, малък идиот. Смит вече е на път. Той иска да отвлече сестра ми…
— Скоро, малка моя — шепнеше Кийли, докато нежно галеше корема си. — Още десет дена и татко ще се върне при нас. Pour tous jours… завинаги.
Както всеки следобед Кийли се разхождаше из парка на мъжа си. Мей и Джун се опитваха да я накарат да си легне, но тя държеше на разходките си. Обичаше да наблюдава смяната на сезоните. Днес обикаляше из най-отдалечените кътчета на парка и се дивеше на промените, които бе донесъл април.
Накъдето и да погледнеше, откриваше нов живот. Червеношийките носеха стръкче след стръкче и виеха гнезда в клоните на любимите си кленове, докато пчелите събираха нектар от цветовете на дърветата. Килим от теменужки красеше поляната под прозореца на работния кабинет. Жълти нарциси весело махаха на приятелките си — лъчезарните форзиции в края на парка.
У дома! — като сирени я зовяха уелските планини и долини.
Кийли затвори очи и си представи горите и полята на своята древна родина. Тя въздъхна. Един ден щеше да покаже на децата си земята, където се бе родила, онова особено място, което хората наричат родина.
Разходката й я бе отвела до мястото, където сплитаха клони брезата, елата и дъбът. Онова, което липсваше на графа, бе една свещена градина, а това място изглеждаше по-подходящо за тази цел от всяко друго. През следващата пролет ще го превърне в градина, за да благодари на богинята за дъщеричката, която носеше в утробата си.
Кийли се усмихна при мисълта, как щеше да седи тук с дъщеря си всеки ден — през лято и зима, в слънце и дъжд, — как щеше да й предава златната нишка на Учението. Точно както бе правила Мегън. Така спиралата на живота щеше да продължи до вечността.
Сигурно щеше да има и други дъщери и синове. Всяко дете щеше да бъде особено по своему. Тя с радост щеше да ги учи на всичко, което знаеше. Само едно я притесняваше — нейният толкова прагматично настроен съпруг. Кийли се молеше неспособността на графа да надникне отвъд хоризонта да не повлияе твърде на децата.
— Графиньо?
Кийли се обърна уплашена. Пред нея стоеше Уилис Смит и закриваше слънцето като заплашителен, черен облак. Да, барон Смит беше тъмен и опасен, а може би и нещо повече.
— Простете — усмихна се Уилис. — Не исках да ви уплаша.
— Никой не може да ме уплаши — малко троснато отвърна Кийли. Тя не успяваше да скрие неприязънта си. — Просто не обичам да ме изтръгват от съзерцанието ми.
— Съзерцание?
— Наслаждавах се на прекрасната природа наоколо — обясни тя и направи неопределен знак с ръка към градината. — Не виждате ли красотата, която ни заобикаля?
Уилис се огледа бързо.
— Напротив, намирам, че тук е много красиво.
— Откъде идвате? — попита го Кийли и наклони глава на една страна. Не го бе чула да идва, а и Дженингс не беше съобщил за пристигането му.
— Хемптън Корт — отвърна Уилис, който се престори, че не бе разбрал въпроса й.
— Добре ли е Ричард? — изтръпнала от страх, извика Кийли, поставяйки ръце на корема си, сякаш за да предпази бебето от някоя лоша новина.
— Ричард е добре — увери я Уилис. — Но ви нося важно съобщение от него.
— Да влезем вътре.
— Не, по-добре да останем тук, вътре и стените имат уши.
Кийли го погледна въпросително. В присъствието на барона се чувстваше неуютно. Аурата на преждевременна смърт все така го обгръщаше, но черният облак на главата му изглеждаше по-голям и по-заплашителен от всякога. Кийли мигновено разбра, че баронът е един ходещ мъртвец. Смъртта скоро щеше да си го прибере. Уилис сниши глас.
— Тази вечер Ричард ще избяга от Тауър…
— Ще избяга? — извика Кийли. — Защо?
— Моля, госпожо, не задавайте въпроси, така само губим ценно време — отвърна Уилис с театрална строгост в гласа. — Изслушайте ме, без да ме прекъсвате.
Кийли кимна. Тя не искаше да излага на опасност живота на съпруга си.
— Преди няколко дена Ричард бе преместен от кулата Бийчам в Крейдъл — обясни Уилис. — Тази кула е по-ниска, тъй като служи за разтоварване на лодките. Под закрилата на тъмнината хората на барона ще се спуснат с лодка по реката от замъка Базилдън, ще спрат под кулата и ще хвърлят въже на графа. След това лодката ще го откара срещу течението покрай Лондон и Девъро Хаус. На уречено място ще го чака бърз кон, предоставен от родителите му.
На Кийли й беше трудно да му повярва. Защо любимият граф на Англия трябваше да бяга от кулата, присмивайки се на правосъдието на нейно величество? Елизабет нямаше да му прости никога.
Тъкмо се канеше да попита барона, но той не й позволи да го прекъсне.