— Кийли се появи в живота ви преди седем месеца — напомни му Ричард, който ни най-малко не изглеждаше трогнат от мъката на херцога. Гласът му беше по-студен от ледения северен вятър през зимата. — Жена ми заслужава да научи, че е законно дете. Мили боже! Животът в онова уелско свърталище на дракони я е наранил много повече, отколкото може да се разбере на пръв поглед. Видяхте я в двора. През цялото време така бе забила нос в пода, сякаш е най-недостойната жена в Англия. Как сте посмели да й отнемете тази утеха? — Гневът му бе заменен от презрение. — Що за човек сте всъщност?
— Аз съм обикновен човек, който обича всичките си деца — с дрезгав глас отвърна херцогът. — Когато Кийли се появи в живота ми, се заклех да направя за нея всичко, което беше по силите ми — да я призная и да й намеря мъж, който да я обича. Което и направих. Но сърце не ми даваше да обявя единствения си син за копеле. — Той погледна Ричард с влажни очи и го попита с пресеклив глас: — Кажете, Базилдън, как един мъж може да реши, кое от децата си да съсипе?
В теменужено сините очи на тъста си, които толкова приличаха на Кийлините, Ричард можеше да прочете неизразимата болка, която го измъчваше. Той постави ръка на рамото на по-възрастния мъж.
— Можехте да кажете истината на Кийли дори и без Хенри и Моргана да научат за това.
— Да, часът на истината удари — съгласи се херцогът. — Земите и състоянието ми се падат по право на Кийли и на детето, което носи в утробата си.
— Не става дума за състоянието ви — обясни Ричард и поклати глава. Удивително бе колко малко разбираше херцогът. — Жена ми копнее за място, където да я обичат, което да нарече свой дом.
— А какво искате вие! — попита херцогът. — Ако Кийли реши, че всичко това трябва да остане семейна тайна? Какво ще направите тогава вие?
— Нищо.
Херцогът му хвърли скептичен поглед.
— Като съпруг на дъщеря ми имате право да претендирате за наследството й пред кралицата. Аз няма да предприема нищо, за да ви спра.
— Ваша светлост, аз съм най-богатият човек в Англия — напомни му Ричард. — Ако се стремях към богатствата ви, щях да поискам ръката на Моргана.
Херцогът се подсмихна при тази забележка.
— Ожених се за едно бедно като църковна мишка уелско копеле — Ричард се усмихна, осъзнал истинската сила на чувствата, — защото го обичам.
Слънцето потъна в море от пламъци. Един час след вечеря двама облечени в черно мъже излязоха през вратата към двора. Граф Базилдън и херцог Лъдлоу прескочиха хъркащите пазачи на кралицата и се запътиха към конюшните.
— Не бих искал да съм на тяхно място, когато Дъдли научи, че съм избягал — прошепна Ричард.
— Всеки мъж си носи кръста — отвърна херцогът. — Просто са нямали късмет.
Роджър посрещна графа и херцога с широка усмивка.
— Идвам с вас — обяви момчето и посочи трите оседлани коня.
— В никакъв случай — отсече Ричард.
— Мога да ви бъда от полза — отвърна момчето. — Спасих госпожица Моргана от сигурна смърт.
— Не.
Роджър не се предаваше.
— Длъжник съм на лейди Девъро и не мога да рискувам да изгубя деловата си партньорка.
Ричард го погледна и повдигна вежда. Да не би малкият да си мислеше, че той не е в състояние да се погрижи за жена си? Хлапакът заслужаваше да му издърпа ушите!
— Съпругата ви ми зае парите, които вложих в Левантинското дружество — обясни Роджър. — Това е дълга история. Ще ви я разкажа по пътя.
Ричард сложи ръка на рамото на момчето.
— Оценявам лоялността ти. Но ако с теб се случи нещо, баща ти ще поиска главата ми. Освен това кой ще се грижи за госпожа Даун и госпожица Моргана в наше отсъствие?
Роджър с погнуса отблъсна ръката на графа.
— При цялото ми уважение към вас, думите, които току-що казахте, са лайна.
Херцогът се усмихна на дързостта на момчето. Ричард смръщи чело. Момчето казваше истината.
— Нека малкият дойде с нас — намеси се херцогът. Ричард се обърна към него.
— Да не сте полудели?
— И без това ще ни последва, като го оставим тук — отвърна херцогът. — Вярно ли е, момче?
Роджър кимна ухилен.
— В такъв случай ще е по-безопасно за него да бъде с нас — заключи херцогът.
— Ако се стигне до битка, отиваш в замъка Лъдлоу — нареди Ричард. — Разбрано?