— Но защо?
Кийли се закле никога да не разкрие истината на брат си и тъй като не й хрумваше никаква правдоподобна причина, отвърна на въпроса му с въпрос:
— Мислиш ли, че моментът е подходящ за дълги обяснения? — рече тя. — Нямаше ли намерение да ме спасяваш? Ако е така, трябва да побързаме, защото баронът може да се върне всеки момент.
Хенри й хвърли снизходителен поглед, преди да отвори капаците на прозорците.
— Дай ми чантата си — предложи й той. — Аз ще я нося.
Кийли му я подаде. След това се поколеба. Очевидно ужасно се боеше.
— Същото е както тогава, когато скочи от дървото в градината на графа — опита се да й вдъхне кураж Хенри и й подаде въжето. — Дръж го здраво и се подпирай с крака на стената, за да не изгубиш равновесие: Каквото и да стане, не викай. Одо и Хю ще те хванат.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — отвърна Кийли.
Хенри й помогна да се качи на перваза и я задържа, докато застане в удобно положение, за да се спусне по въжето. Едва не се разсмя на отчаяното изражение, което придоби лицето й, докато бавно се спускаше по въжето към очакващите я с протегнати ръце Одо и Хю. След това я последва.
— Наред ли е всичко, малката ми? — прошепна Одо и я взе в обятията си.
Кийли кимна, а след това прегърна Хю и Хенри.
По възможно най-безшумния начин четиримата изчезнаха в гората, която започваше зад къщата и им предлагаше закрила от любопитни погледи. Под дърветата чакаха три коня.
— Кийли може да язди с мен — каза Хю.
— Не, аз ще взема момичето — възрази на брат си Одо.
— Кийли ми е сестра — напомни им Хенри.
— Тя ти е само половин, сестра — възрази Хю, — но наша цяла братовчедка.
Брадичката на Кийли увисна. Този уелски великан наистина бе невероятно тъп. Одо плесна брат си зад врата.
Кийли вече беше неспособна да язди дълго. Бременността и изгорените й пръсти правеха бързото бягство невъзможно. Виеше и се свят. Младата жена падна на колене, а спасителите й коленичиха до нея и започнаха да я утешават.
— Ездата до Лондон ще убие бебето ми — обясни Кийли с мокри от сълзи очи. — Скрийте ме някъде, а вие се върнете и измийте позора от името на мъжа ми.
— Ще те откараме у дома при Рис — обяви Одо.
— Мъжът ми…
— …ще ни откъсне главите, ако ти се случи нещо — прекъсна я Хю.
— Двамата с Хю ще тръгнем за Лондон веднага щом се убедим, че си в безопасност в Уелс — обеща Одо.
— Ако остана с теб в Уелс — предложи Хенри, — брат ти може да ме вземе като заложник, докато кралица Елизабет освободи Ричард. — Това беше най-вълнуващото приключение в младия му живот. Перспективата да се върне при отегчителните си учители в замъка Лъдлоу го плашеше повече от Уилис Смит.
Кийли кимна и понечи да стане, но коленете й омекнаха, тя се олюля и припадна.
Одо я улови, преди да падне на земята, и я вдигна на ръце като бебе.
— Тя ще язди с мен — обясни той.
— Дали Кийли и бебето ще издържат пътуването? — попита Хенри.
Одо кимна.
— Вълнението й е отнело силите — рече Хю. — Като си почине, бързо ще се възстанови.
Тримата се метнаха на конете и препуснаха на запад, към Уелс. Хю и Хенри яздеха от двете страни на Одо. В случай че ги нападнеха разбойници, трябваше първо да се справят с тях, преди да сторят нещо на Кийли.
— Щом отведем момичето на сигурно място, на път за Лондон ще спрем тук и ще видим сметката на барона, задето посмя да вдигне ръка срещу нея — обърна се Одо към брат си.
— Звучи разумно — отвърна Хю.
— Братко, ти не би разпознал кое е разумно, дори и то да те ухапе по задника.
— Разбира се, че не — рече Хю. — Там нямам очи.
Хенри прехапа устни, за да не избухне в смях.
— Никога не съм бил в Уелс.
— Това е — все едно си попаднал на небето — обясни му Хю.
Одо изгледа лукаво не особено впечатления маркиз.
— В Уелс живеят най-хубавите момичета отсам рая — увери го той.
— Да — рече Хю и намигна на брат си. — И тези дами обичат героите.
Хенри мислено потри ръце и се намести на седлото. Едва успяваше да сдържи нетърпението си.
— По-добре си изтрий лигите — подразни го Одо, при което двамата братя избухнаха в смях.
— Тук е. — Ричард спря коня си и посочи двуетажната каменна сграда в далечината.
Графът, херцогът и пажът на кралицата спряха в края на гората и впериха поглед в Смит Хаус. Сградата изглеждаше идилично — истински символ на обеднялата аристокрация. Залязващото слънце хвърляше нежни отблясъци върху фасадата на къщата, сякаш небесни ангели свиреха на арфа от светлина. Наоколо цареше ведро пролетно настроение, но тримата мъже чувстваха заплахата, висяща във въздуха.