За момент Уилис се разсея и настъпи някакъв съборен на земята стол. Той залитна и изпусна меча си. Ричард насочи своето острие към падналия на земята мъж, но баронът се претърколи надясно, скочи на крака и извади кинжала си.
Ричард направи същото и хвърли меча настрана.
— Интересна изработка — забеляза Уилис, когато двамата започнаха да се дебнат.
— Шотландски кинжал, подарък от зет ми — отвърна Ричард с хладна усмивка.
— Смъртта от острието на кинжал е толкова интимна — забеляза Уилис. — Подобаващ край на едно приятелство.
В същия миг Уилис пристъпи към графа и остави върху бузата му кървава следа. Първата кръв беше пролята. Уилис светкавично отскочи назад, за да се предпази от ответен удар.
Отново и отново двамата мъже се нахвърляха един срещу друг и се разделяха. Само откъслечните им стонове и звънът на остриетата нарушаваха зловещата тишина в залата.
Уилис жадуваше за още кръв и умишлено се приближи към противника си. Ричард се опита да го прониже, но не успя, а баронът светкавично отскочи назад.
Ричард го нападна отново. Уилис само това и чакаше. Той му подложи крак и Ричард полетя към пода. След миг баронът беше върху него. Смъртоносното му острие заплашително надвисна над гърлото на графа, който обаче успя да сграбчи китката на противника си и да я задържи на безопасно разстояние.
Ричард се бореше с всички сили. Той ритна барона с коляно между бедрата.
Уилис простена и политна назад. Острието на графа проблесна и потъна в гърдите му. Ричард ловко скочи на крака, за да може да отблъсне ответен удар, но това се оказа излишно.
Графът коленичи до мъртвия си приятел и внимателно склопи очите му.
— Мир на душата ти — промълви той.
Една силна ръка стисна рамото му.
Ричард погледна тъста си с влажни от сълзи очи и обясни:
— Обичах го като брат.
— Познавам болката от това, да те предаде приятел — отвърна Робърт Талбот. — Само времето е в състояние да я излекува.
— Чухте ли какво каза за брачното свидетелство? — попита Ричард и изтри с ръкав очите и кървавата си буза.
Херцогът кимна.
Бавно и с мъка Ричард се изправи и се огледа из залата.
— Кийли! — извика той с глас, който издаваше отчаянието му. — Къде си?
— Ще я открием — обеща херцогът и утешително сложи ръка на рамото му.
— Господа, госпожица Кийли не е избягала сама! — извика втурналият се в залата Роджър. — Някой й е помогнал! На западната стена на къщата виси въже.
— Одо и Хю? — Ричард погледна въпросително тъста си.
Херцогът кимна.
— Изглежда Хенри също е бил с тях.
— Ако сега се върна в Лондон, Дъдли ще ме изпрати на ешафода — рече Ричард.
— Тогава да останем тук — отвърна херцогът. — Чеси ще ни съобщи, когато Кийли се върне в Девъро Хаус.
— Какво ще правим сега? — попита жадният за още приключения Роджър.
— Можеш ли да шиеш? — попита го херцогът.
— Да шия? — удивен извика Роджър. — Шиенето е женска работа.
— Да, но на бойното поле няма жени, които да кърпят мъжете си — обясни херцогът.
— Не бях се сетил за това.
Херцогът кимна мъдро.
— Като начало ми потърси игла и конец, с които да зашия бузата на Девъро. След това ще погребем барон Смит.
— А после? — попита Роджър, очакващ да чуе нещо вълнуващо.
— После ще си сготвим нещо за вечеря и ще направим онова, което правят войниците между битките — отвърна Ричард.
— И какво е то?
Ричард му намигна.
— Ще чакаме.
20
— Проклет негодник! — извика Роджър.
Момчето стоеше пред Смит Хаус и сега засенчи очи с ръка, за да вижда по-добре приближа вашите се конници. Роджър разпозна двамата мъже, които яздеха отпред.
— Граф Ричард! — извика той и се втурна в къщата. — Войници. С тях са Дъдли и баща ми.
Ричард и херцогът грабнаха мечовете си и се втурнаха навън. Зад Дъдли и граф Идън, бащата на Роджър, яздеха шестима мъже.
Ричард хвърли угрижен поглед към тъста си. Дали Дъдли идваше да го арестува, или за да им донесе вестта за пристигането на Кийли в Лондон?
Вече бе минала цяла седмица от съдбоносния ден, в който бе убил Уилис. Кийли навярно беше пристигнала в Лондон и бе изяснила обстоятелствата около смъртта на лейди Джейн.
— Прибери меча — рече Ричард, разпознал единия от яздещите с Дъдли мъже. — Чичо Хол е с тях. Кийли трябва да е пристигнала в Лондон.
— Нямам вяра на Дъдли — отвърна херцогът и с нежелание прибра меча си в ножницата. — А също и на Дебре. Това няма нищо общо с теб, Роджър.
— Не съм си и помислил — отвърна момчето. — Аз също нямам добро мнение за баща си.