— Все повече заприличваш на човек, който е глътнал нещо голямо — пошегува се Рис, намигайки й. — Как е ръката ти?
— Много по-добре. — Кийли сведе поглед към наедрелия си корем и се изчерви, но в следващия миг лицето й отново помръкна. Тя угрижено попита брат си: — Мислиш ли, че Одо и Хю са пристигнали в Лондон?
— Ако ти беше разбойник, щеше ли да нападнеш двама великани? Кийли поклати глава.
— Но колко време, мислиш, ще мине, преди Ричард да бъде пуснат на свобода?
— Това зависи единствено от английската кралица — рече Рис. — Уелс е твоята родина, сестричке. Остани тук колкото искаш. Бих се радвал, ако останеш завинаги.
— Благодаря — усмихнато отвърна Кийли. Откакто Мадок бе мъртъв, тя чувстваше замъка Лойд като свой дом. Никой вече не я ругаеше и не я наричаше копеле. Напротив, хората от свитата на барона изглеждаха по-дружелюбни от всякога. Навярно през всичкото това време бяха изпитвали симпатии към Кийли, но се бояха от гнева на Мадок. — Не мога да остана тук завинаги — отвърна тя. — Мъжът ми и бебето имат нужда от мен и един от друг. Въпреки недостатъците му, аз обичам Ричард.
Рис дълго я наблюдава и се опита да отгатне за какви недостатъци ставаше дума.
— Той е дотолкова англичанин, че не може да погледне отвъд хоризонта.
Рис прехапа устни, за да не се разсмее. Сестра му беше така очарователно нелогична. В края на краищата тук нямаше човек, който да може да погледне отвъд хоризонта. Само Кийли и Мегън можеха да го правят. Мнозина вярваха, че починалата съпруга на баща му е притежавала свръхестествени способности. Самият той бе прагматично настроен.
Кийли огледа залата.
— Къде е Хенри?
Рис й намигна.
— Забавлява се с новата си приятелка, Елън Големите гърди.
Кийли направи отчаяна гримаса. Наистина трябваше да прояви повече строгост към по-малкия си брат. Но като се има предвид, че той й бе спасил живота, сърце не й даваше да му откаже каквото и да било.
— Трябва да събера клонки за празника на влюбените — смени темата Кийли и протегна ръка към палтото и кошницата. — А след това бих искала да посетя Мегън.
— Днес е студено — възрази Рис. — Не се бави дълго навън, може да навреди на племенника ми.
— Искаш да кажеш, на племенницата ми — поправи го тя и напусна залата.
Навън, в двора, Кийли си пое дълбоко дъх. Тук, в Уелс, въздухът беше толкова чист. Облаците висяха застрашително ниско, но тук-там сивата пелена се разкъсваше и през нея проникваха плахи слънчеви лъчи. С всяка фибра на тялото си Кийли чувстваше, че зимата напразно се опитва да задържи земята и хората в лапите си. Тя виждаше зад хоризонта — зад тъмните гръмоносни облаци чакаше пролетта.
Кийли се загърна по-плътно в палтото си и навлезе в гората, която заобикаляше отвсякъде замъка Лойд. С кошницата в ръка, младата жена търсеше девет различни вида дървета, чиито клони трябваше да послужат за празничния огън.
Отначало събра дъбови и брезови клонки, символизиращи бога отец и богинята майка, а с това и плодородието. След тях — клонки от самодивско дърво против зли сили, от глог — за душевна чистота, и от лешник, символизиращи мъдрост. Накрая събра и клонки от дива лоза — символ на радостта, и от ела — символ на вечния живот. Но най-важни бяха ябълковите клонки, които тя сложи най-отгоре и които символизираха магията на любовта. Това беше празникът на сливащите се тела на младите влюбени и ябълковите клонки бяха неотменима част от тайнството.
Когато свърши със събирането на клонките, Кийли се върна на просеката в долината, където бе гробът на майка й. Мина покрай гробищата на рода Лойд и се изкачи по обраслия с трева хълм, на чийто връх като стари приятели растяха трите величествени дъба. Самотният гроб на майка й бе обърнат на изток, свещената посока, от която изгряваше слънцето.
— Добър ден — поздрави подобните на колони дъбове, бдящи над мястото, където майка й се бе молила за вечен покой.
Кийли коленичи пред гроба и си спомни по-щастливи времена. В лято и зима, в слънце и дъжд двете с Мегън бяха седели тук, където майка й й предаваше златната нишка на Великото Учение.
Кийли почувства, че не е сама и вдигна поглед.
— Татко! — изненадано извика тя.
— Слава богу, ти си добре — рече Робърт Талбот и коленичи до нея. Той я привлече към себе си и я целуна по челото.
— Това гробът на Мегън ли е? — попита херцогът, взирайки се в надгробния камък.
— Тук е погребана смъртната й обвивка — отвърна Кийли. — Но душата й е на път към Великото приключение.