Хю го гледаше недоумяващо.
— Какво приятелче?
Този път Одо го зашлеви и изръмжа:
— Безмозъчен идиот.
— Аха — извика Хю. Най-сетне бе разбрал и последва брат си.
Час по-късно Одо и Хю бяха готови за своето преджобване. Двамата легнаха в гъсталака край пътя и зачакаха жертвата си, която в този момент безметежно яздеше към замъка Лъдлоу.
Благородникът се приближаваше все повече и повече.
Вече почти бе достигнат скривалището им.
Одо даде знак на Хю. Двамата изскочиха от двете страни на нито неподозиращия ездач. Подплашен, конят на благородника се изправи на задните си крака, при което шапката на мъжа в черно падна на земята и откри аленочервена грива. Мъжът посегна към шпагата си, но усетил в гърба си острието на меч, замръзна с ръка на дръжката.
— Кой смее да напада един пер на нейно величество? — изсъска граф Базилдън, без да крие презрението си.
— Който минава оттук, трябва да плати данък — обясни Одо. — А данъка събираме ние.
— Дайте ни парите, които носите у себе си, благородни господине — добави Хю.
При тези думи Ричард Девъро повдигна бакъреночервените си вежди.
— Опитвате се да ограбите граф Базилдън?
— Изобщо не се опитваме — изстреля в отговор Одо. — Ние го правим. Подайте ми меча си с дръжката напред, а след това и шпагата.
Ричард не помръдна.
— Побързайте — подкани го Одо. — Или ще съжалявате.
Ричард бавно извади меча си. В момента, в който им го подаваше, той притисна пети към хълбоците на коня си. Животното с грациозно движение се отмести встрани. Ричард извади крак от стремето, ритна коня на Одо и запрати меча си в лицето на втория от нападателите.
— Изчезвай! — извика изгубилият равновесие Хю на брат си, който веднага си плю на петите.
Хю се строполи от коня. В отчаян опит да се изплъзне от англичанина той се надигна и се запрепъва към рядката горичка. Няколко секунди по-късно чифт силни ръце го сграбчиха откъм гърба.
Ричард вдигна юмрук и просъска:
— Искам да ти видя лицето, когато си изплюеш зъбите. — След това простена, преви се и затисна Хю под себе си.
— Уби ли го? — зяпна брат си Хю.
— Не, това беше само едно нежно потупване — успокои го Одо и понадигна графа, така че брат му да може да изпълзи изпод него. — Скоро ще дойде на себе си.
— И ще вдигне врява — рече Хю, обхващайки с ръце гръкляна си, сякаш вече усещаше въжето. — Трябва да му попречим.
Одо дълго мисли над думите на брат си и накрая рече:
— Ако му откраднем коня, ще спечелим достатъчно време да вземем Кийли и да се изпарим оттук.
— Тогава ще могат да ни съдят не само за грабеж, но и за конекрадство — простена Хю.
— Горе главата — успокои го Одо. — Могат да ни обесят само веднъж.
Двамата уелсци се заеха да претърсват графа за ценни вещи. Преди да се отправят към странноприемницата, Хю извади от джоба на панталона си един от магическите карнеоли и го постави в дясната ръка на графа.
— За да не ни хока Кийли, когато научи какво сме направили — обясни Хю в отговор на въпросителния поглед на брат си.
— Вземи му и ботушите — нареди Одо. — Така ще спечелим още малко време.
Двамата се метнаха на седлата и заедно с коня на графа изчезнаха в горите на Шропшир.
След известно време Ричард отвори очи, погледна нагоре към синьото небе и накрая бавно се понадигна. Опипа тила си, който пулсираше болезнено, и се огледа объркан. Къде беше конят му? И къде си бе изгубил ботушите?
— Проклети негодници! — изруга той.
Сега съзря червено-кафявия камък в ръката си. Него навярно му бяха оставили в замяна на ограбеното. Шапката му лежеше наблизо.
Ричард се изправи с камъка в едната ръка и шапката в другата. Щеше да задържи камъка, за да му напомня за двамата негодници.
— Ако ми паднат — закле се Ричард, — ще съжаляват, че изобщо са се родили.
След това пое по най-унизителния път в живота си, пътя към замъка Лъдлоу.
— Ох! — той се наведе и извади острото камъче, забило се между пръстите на крака му. След това отново се изправи, разкърши рамене и продължи пътя си.
Сега осъзнаваше, че разбойниците му бяха дали добър урок. Когато един ден отидеше в Ирландия, винаги щеше да се грижи гърбът му да е добре защитен. Въпреки всичко негодниците скъпо щяха да си платят.
Ричард бе така погълнат от мисълта за отмъщението, че съвсем скоро стигна замъка. Смехът на войниците на Талбот го изтръгна от унеса му.
С високо вдигната глава той мина по моста и покрай най-външните отбранителни съоръжения. Въпреки пламналото си от срам лице граф Базилдън си даваше вид, че не чува смеха, който го съпровождаше навсякъде.