— Древните са тук, те чакат и ни наблюдават — прозвуча коприненият глас на Кийли. — Звездите говорят чрез свещените камъни, а светлината прониква през най-гъстите дъбове. — Тя повиши глас: — Земя и Небе са едно царство.
Кийли обиколи вътрешността на кръга и събра дивите плодове, за да ги сложи до себе си в центъра, душата на кръга.
— Запазвам доброто и отстранявам безполезното. Хвала на богинята майка, даряваща ни с плодовете на земята. Хвала на Езус, който живее в тези величествени дървета и ни храни и стопля.
След дълга пауза, в която обмисляше следващите стъпки от ритуала и сбираше мислите си, така както природата сбира плодовете си, Кийли се завъртя три пъти с протегнати ръце и извика силно:
— О, дух, ти, който ме водиш по моя път, помогни ми да разбера езика на дърветата. Дух на моите предци, помогни ми, да разбера езика на вятъра. Дух на моя род, помогни ми да разбера езика на облаците.
При тези думи Кийли погледна залязващото слънце и отново затвори очи.
— Отвори очите ми, за да погледна зад хоризонта.
Измина известно време. Тогава онова, което очакваше, се случи. Пред духовния й взор изникнаха образи…
Непрогледна тъмнина. Тъпа болка в стомаха. Невидимо зло, което дебне някъде съвсем близо. Накрая топлото усещане за сигурност. Добри, силни като могъщи дъбове, ръце. Ръце, които я обгръщат с нежност в закриляща прегръдка…
Видението изчезна и тя отново се намери в реалността. Кийли бавно отвори очи, докосна блестящия медальон и тихо се помоли:
— Нека спящата в този дракон сила на любовта на моята майка да пази мен и близките на сърцето ми.
Завладян от гледката, Хю прошепна на брат си:
— Не съм страхливец, но това момиче прави по челото ми да избива студена пот.
— Зная какво искаш да кажеш — съгласи се Одо толкова потиснат, че дори хвърли през рамо бегъл поглед. — Имам чувството, че тези дъбове всеки момент ще протегнат клоните си към мен и ще ме сграбчат.
Двамата тъкмо се канеха да се приближат до Кийли, когато тя извика предизвикателно, без да ги поглежда:
— Забранено е да се влиза в кръга. — След това довърши церемонията си със затворени очи. — Благодаря на богинята и на тези дъбове, че ме дариха с мъдростта си.
Изчерпана, тя се насочи към западната страна на кръга и започна да събира камъните, за да развали магията над мястото. След това свали бялата роба, сгъна я и донесе торбата си.
— Чу ли какво казват дърветата? — попита Одо.
— Да — отговори момичето.
— И какво шепне вятърът?
— Да.
— Но днес няма вятър — подхвърли Хю.
— Вятърът ни обгръща винаги — обясни му Кийли.
— Не съм го чул.
— Безмозъчен идиот — наруга го Одо. — Разбира се, че няма да го чуеш. Вятърът й е прошепнал.
Кийли се усмихна на братовчедите си, преди да огледа небето. На запад то все още бе огнено червено, докато на изток вече тънеше в пепелявосиво.
— Надникна ли зад хоризонта? — полюбопитства Хю.
Кийли кимна, надявайки се, че е разбрала правилно знаците. Ех, ако притежаваше само малка част от дарбата на майка си!
— Трябва да се върнем в Лондон и до зазоряване да останем в стаята си.
— Защо? — попита Одо.
— В кръчмата сме в безопасност — отвърна тя.
— Тя човек ли е? — изтърси Хю.
— Може би — несигурно се усмихна Кийли. — Почувствах нечия закрила.
— Чия? — запъна се Одо.
Кийли сви рамене.
— Не видях лице.
— Навярно съм бил аз — рече Хю.
— Откъде ти хрумна? — възрази Одо. — Аз съм по-силен от теб.
— Глупости, не си — защити се Хю.
— Съм…
— Не!
Кийли се разсмя. Тя обичаше буйните си братовчеди, които смятаха за свой дълг да я закрилят.
— От какво се крием? — попита я Одо.
— Искаш да кажеш, от кого — поправи го Кийли. — Денят и нощта се изравняват, но татко Слънце губи от своята мощ. След края на този ден мъжът, когото сте обрали в Шропшир, няма да може да ни открие.
— Държа на живота си — рече Хю и докосна с ръка врата си. — Откъде знаеш, че в странноприемницата сме в безопасност? Да не си прочела бъдещето по облаците?
— Отговорът ще узнаем утре — отвърна Кийли. — Облаците, дърветата и вятърът ме посъветваха да се върнем в гостилницата.
— Не чух нищо такова — презрително рече Хю. Одо го плесна по тила.
— Забрави ли, че Кийли има дарба. Така ли е, малката?
— Мегън бе ясновидка, това е сигурно — измъкна се Кийли. Тя прехапа долната си устна, преди да признае: — Никога не съм усещала нещо подобно, но дълбоко в себе си чувствам, че ще се случи нещо необикновено.
— Това ми е напълно достатъчно — доволен рече Одо.
— Намирам за разумно да се скрием за известно време в стаята си — съгласи се Хю. — Ако онзи мъж ни спипа, не струваме и колкото калта под ноктите на някой селянин. Не ми трябва да съм ясновидец, за да зная това.