— Има още нещо — продължи Кийли, когато се качиха на конете си. — Златото, получено за коня на мъжа, няма да ни стигне за дълго в Лондон. Може би в гостилницата ще намерим работа, в случай че баща ми откаже да ме признае за своя дъщеря.
Въпреки късния час из тесните улички на Лондон все още гъмжеше от народ. Жителите на този град сякаш участваха в една никога не свършваща надпревара. Сред скупчените плътно една до друга къщи и тесните улички Кийли имаше чувството, че се задушава.
Опита се да диша дълбоко и равномерно, докато заедно с братовчедите си яздеше покрай пазара Чийпсайд и катедралата „Сейнт Пол“. Най-сетне достигнаха Фрайди Стрийт, където се намираше гостилницата „При петела“.
Толкова далече от дома, помисли си Кийли и се почувства странно самотна, въпреки че братовчедите й яздеха край нея, а наоколо бе пълно с народ. Тук една друидска магьосница със съмнителна дарба или една уелска принцеса не струваха и пукната пара. Тафи, уелските глупаци, ги наричаха англичаните.
Кийли се надяваше, че е изтълкувала правилно виденията и гостилницата „При петела“ е желаното убежище от дебнещото зло, което бе почувствала. Навярно опасността да бъдат открити щеше да изчезне с изгрева на слънцето.
Ако знаеше колко се заблуждава, Кийли със сигурност би препуснала към Уелс и би приела да понесе гнева на втория си баща. В този момент обектът на нейните размишления седеше в „При петела“ и чакаше да се появят двамата пладнешки разбойници, които го бяха опозорили.
Кръчмата на странноприемницата бе изненадващо чиста и достатъчно голяма за камина и един тезгях. В лявата част на помещението, непосредствено до тясното, водещо към спалните на първия етаж стълбище, се намираше камината. В отсрещния ъгъл бе тезгяхът. Помежду тях имаше няколко маси и столове.
Ричард Девъро седеше заедно с приятеля си Уилис Смит на една маса до тезгяха, от която спокойно можеха да наблюдават входа. Двамата мъже пиеха бира и разговаряха.
— Ако знаех, че всичко е за твоя сметка — рече Уилис, — щях да настоявам да хапнем в някой ресторант, посещаван от по-отбрано общество.
— Цените тук са доста височки — възрази Ричард.
— През последните две седмици избягваш писукащите красавици от двора — подразни го Уилис. — Колкото по-дълго отсъстваш, толкова по-трудно ще бъде да продължиш започнатото.
— Напоследък бях зает с деловите интереси на кралицата — обясни Ричард.
Уилис се подсмихна и с мъка се сдържа да не се засмее на глас.
— Когато някой бъде опозорен, това не е повод за веселба — мрачно добави Ричард. — И в случай че желаеш да запазиш хубавичкото си лице, трябва добре да си помислиш дали ще продължиш да разгласяваш тази история. Бъргли ми намекна, че си я разправял на всеки срещнат.
— Прощавай — извини се Уилис с усмивка, която никак не подхождаше на един каещ се.
— Собствениците на „Петела“ са приятели на сестра ми Бриджит — смени темата Ричард. — Бъкоу ме информира за всичко, което си говорят търговците.
— Графинята общува с хора от простолюдието? — изненадано попита Уилис.
Ричард сви рамене.
— Доста години минаха, откакто Бриджит се скара с мъжа си, избяга от него в Лондон и си изкарваше прехраната като келнерка в тази кръчма, докато двамата не се сдобриха отново.
Уилис се задъхваше от смях.
— Чудесно. Графиня, която се подвизава като келнерка.
— Доколкото си спомням, на Иън не му беше много смешно — сухо забеляза Ричард.
— Изглежда донякъде си приличаме със зет ти — рече Уилис.
Ричард повдигна едната си вежда.
— Липса на чувство за хумор — обясни баронът.
— По-скоро бих казал, че го притежаваш в излишък — отвърна Ричард. — Говори ли се в двора за нещо друго освен за моя позор?
Уилис направи кратка пауза, сякаш мислеше.
— Казват, че двамата с госпожица Моргана сте били почти сгодени.
Ричард направи гримаса.
— Най-добре последвай примера ми и си намери някоя богата наследница. Какво друго?
— Неотдавна някой си господин Фулвио Таджоли донесъл от Италия един странен уред, казва се вилица и…
— Ето къде сте били — прекъсна ги една жена, която сложи на масата пред тях две чинии с изпускаща пара яхния.
— Здравейте, Мариан — Ричард вдигна поглед към съпругата на собственика. Той взе дланта й и я целуна, както правеха в двора.
Мариан се разкиска. Беше симпатична жена с пищна фигура, кафява коса, прошарена от руси и сиви кичури, и лешникови очи, които гледаха закачливо.