— Госпожо, ще позволите ли да ви представя барон Уилис Смит — рече Ричард.
Сега Уилис последва примера на приятеля си и целуна ръка на жената.
— Удоволствието е изцяло мое, скъпа госпожо.
— Веднага се познава благородникът — видимо впечатлена рече Мариан. — Отдавна не сте ни посещавали. — Обърна се отново към Ричард. — Как е сестра ви?
— Бри е добре, но съдбата я е дарила с дъщеря, която е също толкова темпераментна, колкото и майка й.
Жената поклати глава състрадателно и се ухили:
— Добре я разбирам. И аз имам големи грижи с дъщеря си Тереза.
— Моите съболезнования — отвърна Ричард. След това продължи, снишавайки глас: — Тук съм, за да пипна двама крадци и имам нужда от помощта ви. Става дума за двама исполини… виждали ли сте ги сред гостите в „Петела“?
— Имате предвид спътниците на жената с теменужено сините очи? — попита Мариан.
— Жена с теменужено сини очи? — изненадано попита Ричард. Единственият човек с такива очи, когото познаваше, бе херцог Лъдлоу.
Мариан кимна.
— Как се казват те?
— Глендоуър, струва ми се. Или Лойд.
— Уелски глупаци — промърмори Уилис.
— Тази сган ме ограби по пътя към замъка Лъдлоу — обясни Ричард на Мариан.
— Свалили му ботушите и му отмъкнали коня — добави Уилис. — Графът изминал пътя до замъка бос.
Мариан едва не се пръсна от смях. Уилис Смит се присъедини към нея.
Ричард усети как кръвта му кипва, но не можеше да стори нищо и това бе още една причина да жадува за отмъщение. Откакто в Шропшир бе попаднал в ръцете на онези негодници, бе станал за посмешище на всички — нещо, което никак не му се нравеше. Скъпо щяха да му платят тези уелски разбойници за преживяното унижение.
— Да извикам ли стражата? — попита Мариан.
Ричард поклати глава. Стражата щеше да се погрижи двамата да увиснат на бесилото в Тибърн, но той предпочиташе да си отмъсти собственоръчно. Освен това не желаеше да пострада и жената, която бе възможно да няма пръст в престъплението.
— Откъде разбра, че са тук? — учуди се Уилис.
— Тези глупаци продали коня ми на моя собствен коняр — ухили се Ричард.
Уилис се засмя.
— Първо ти отмъкват коня, а след това ти го продават обратно?
— Точно така.
— Ще ги оставиш ли живи?
— Това, че с тях има и жена, променя плановете ми. — Ричард поклати глава. — Ще оставя Бийгън и няколко от хората ми да ги пазят.
— Ето ги, идват — прошепна Мариан, прикривайки устата си с длан. — Аз изчезвам.
— Ако дръзнеш да се обърнеш — предупреди приятеля си Ричард, — собственоръчно ще ти извия врата, кълна се.
Уилис се ухили и се задоволи да наблюдава графа, който дебнеше жертвата си.
Външността на Кийли накара Ричард да зяпне. Беше шокиран. Той не откъсваше очи от пленителната красавица с катранено черни коси, която влезе в кръчмата заедно с двамата си спътници. Въпреки скромните си дрехи тя му се стори неотразима, много по-хубава от така наречените красавици на кралския двор.
Ричард я видя да сяда на една маса с другите двама в противоположния край на кръчмата. Сега отмъщението бе последното нещо, за което мислеше…
Веднъж влезли в гостилницата, Кийли си отдъхна с облекчение. Най-сетне в безопасност! Одо ги отведе до една маса близо до камината.
Едва бе седнала между двамата братя, Кийли рече:
— Нека се откажем от вечерята и веднага да се качим в стаята си.
— Цял ден не си хапнала нищо — подхвърли Одо.
— И без друго си прекалено хилава — добави Хю. — А освен това умирам от глад.
Кийли прояви разбиране и кимна.
Постоянно бе нащрек, нервите й бяха изопнати до скъсване. Кийли усещаше, че ще се случи нещо необикновено. Имаше чувството, че е застанала над пропаст.
— Какво да бъде? — поздрави ги с усмивка Мариан и постави две халби бира пред Одо и Хю и чаша пунш пред Кийли.
— Пет чинии яхния — поръча Одо.
— Пет, добре ли чух?
— Гладни сме като вълци — обясни Хю.
Кийли отпи глътка пунш. Топлата напитка поотпусна нервите й. Когато свали чашата, Хю се бе снишил на стола си и я дърпаше за ръкава.
Видяла отчаяния му израз, Кийли разбра, че безпокойството й не е било напразно.
— Какво има, Хю?
— Благородникът, когото ограбихме, седи на онази маса — прошепна Хю.
— Къде! — Одо се понадигна, за да разгледа по-добре пълната с народ кръчма.
— Не гледайте към него — изфуча Кийли.
Двамата веднага сведоха поглед
— Къде е той? — попита момичето.
— Червенокосият мъж в черно, на масата до тезгяха — отвърна Хю.
Кийли хвърли поглед към тезгяха. В отсрещния ъгъл седяха двама английски благородници. Потънал в разговор с приятеля си, червенокосият изглежда изобщо не ги бе забелязал.