— Какво ще правим? — попита Кийли.
— Просто ще си седим — рече Одо. — Той няма да ни забележи сред навалицата.
— Така ще е най-добре — съгласи се Хю. — Ако не се набиваме на очи, няма да ни забележи.
Кийли изпита неустоимо желание просто да пропълзи под масата и да се скрие там. От страх тя повече не вдигна поглед от чашата си. Седеше сякаш на тръни, струваше й се, че червенокосият мъж я оглежда настойчиво… или си въобразяваше?
Неспособна повече да понесе тази неизвестност, Кийли събра всичката си смелост и погледна към него. Непознатият изглеждаше потънал в разговор с приятеля си и въпреки това чувството, че е наблюдавана, не я напускаше.
Погледът на Кийли се плъзна към тъмнокосия събеседник на графа. Връхлетя я чувство за дебнещо нещастие.
Когато двамата мъже ненадейно се надигнаха, Кийли простена. Сега Одо и Хю щяха да бъдат арестувани и обесени. Ах, ако бе надарена със свръхестествени способности! Тогава щеше да изтълкува видението си правилно и ужасният край щеше да бъде спестен на братовчедите й.
Графът се изправи и сърдечно се сбогува с кръчмаря, преди да се обърне и да последва приятеля си към вратата. Погледът му се плъзна към тяхната маса и спря върху Кийли. Ужасена, тя видя, че непознатият не продължи към вратата, а се запъти към тях.
— Никакви оръжия — прошепна на братовчедите си Кийли. — Така ще се издадем.
Въпреки че се опитваше да изглежда спокойна и безразлична тя не можеше да откъсне очи от графа. Бакъреночервената му коса блестеше като златна, а обезоръжаващите му смарагдени очи грееха с онзи зелен цвят, в който се обличаше любимата й горе през пролетта. Лицето му бе необикновено привлекателно, чергите — като изваяни, макар и не изнежени, а по-скоро груби и ъгловати. Пълните устни издаваха чувственост. Мъжът се движеше с грациозността на хищник. Свещени камъни! Този мъж бе един оживял езически бог!
Довери се на краля с огнена корона и златна длан…
Кийли отчаяно се опита да прогони мисълта за пророчеството на майка си. Пред нея стоеше не крал, не езически бог, а обикновен човек. А отгоре на всичко презрян английски граф.
Когато най-сетне приближи до масата им, Ричард не удостои Одо и Хю дори и с поглед. Гледаше само теменужено сините очи на Кийли, които не се откъсваха от неговите. Ричард се усмихна и пусна в действие целия си чар.
— Госпожице — поздрави я той с лек поклон. Взе дланта й и се наведе над нея, без да отмества поглед. — Изключителната ви красота ме привлече като зова на някоя сирена.
Кийли се изчервяваше все повече и повече. Не знаеше дали да се чувства поласкана или оскърбена от този нечуван комплимент. Още нито един мъж не бе дръзнал да говори с нея по този начин… и никой не й се бе усмихвал така.
— Ричард Девъро, граф Базилдън, на вашите услуги — представи се Ричард и надникна в теменужено сините й очи. Той бе съвсем наясно с въздействието, което оказваше върху момичето. — А вие коя сте?
Тази усмивка би могла да премести планини, помисли си Кийли, докато се взираше в невероятните смарагдено зелени очи на мъжа. Сякаш си бе глътнала езика.
— Госпожице? — настоя Ричард.
— Аз съм… — изписка тя с нервен сопран.
Ричард се ухили.
Кийли пламна и се изкашля.
— Аз съм Кийли Глендоуър — обясни накрая тя.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас — отвърна Ричард. Той стрелна с поглед Одо и Хю, които изобщо не се съмняваха в това, че в следващия момент ще бъдат арестувани и нервно се въртяха на столовете си. — Искрено се надявам, че никой от двамата господа няма честта да е ваш съпруг.
— Господата са мои братовчеди — отвърна Кийли. — Одо и Хю Лойд.
Ричард се здрависа с тях.
— Струва ми се, че се познаваме. Срещали ли сме се?
— Невъзможно — намеси се Кийли, за да отвлече вниманието му. — Току-що пристигаме от Уелс.
— По работа ли сте в Лондон или търсите забавления?
— Нито едното, нито другото. Братовчедите ми бяха така добри да ме съпроводят до дома на моя баща. Знаете ли, майка ми… — Кийли замълча ужасена от онова, което щеше да направи — да сподели нещо толкова лично с един непознат. — Ще живея при баща си в Лондон.
— Кой е баща ви? — попита Ричард.
— Един англичанин.
Устните на Ричард трепнаха.
— Вече подозирах. Попитах само защото е възможно да го познавам.
Кийли го дари с най-очарователната си усмивка.
— Лондонските улици са пълни с англичани.
Въпреки че смяташе себе си за ненадминат в деликатните разпити, Ричард трябваше да си признае, че момичето не отговори на въпроса му. Той опита отново.