— Дълго ли ще останете в „Петела“?
Кийли поклати глава.
— Утре сутрин ще потърся баща си.
— Госпожице Кийли, необикновената ви красота ми достави огромна радост — сбогува се Ричард с поклон, без да пуска ръката й. — Сигурен съм, че ще се видим отново. — След тези думи графът напусна гостилницата.
Кийли го проследи с поглед, неспособна да откъсне очи от гърба му, този мускулест, необикновено мъжествен гръб. Заради Одо и Хю се надяваше да не се срещнат никога повече, но все пак…
Кийли въздъхна. Безсмислено бе да мечтае за нещо, което никога нямаше да има.
— Замина си — чу тя гласа на Одо.
— В безопасност сме — добави Хю. — Можеш да престанеш да трепериш.
Усмивката костваше голямо усилие на Кийли. Въпреки че цял ден не бе хапнала нищо, при вида на яхнията стомахът и се обърна.
— Не ми е добре — обясни тя. — Качвам се горе. Добър апетит. — Тя се надигна, посегна към торбата си и започна да си пробива път през претъпканата кръчма. С омекнали колене изкачи стъпалата към първия етаж и по дългия коридор се отправи към стаята си.
Не си направи труда да пали свещ, а прекоси тъмната стая и като извади бялата роба, се уви в нея, сякаш тя й предлагаше някаква сигурност.
Кийли хвърли поглед към леглото си и въздъхна. След вълнуващата поява на графа и в очакване на плашещата я среща с баща й, тя бе сигурна, че тази нощ няма да успее да заспи.
Въпреки това легна на леглото и мислите й литнаха обратно към Уелс. Спомени за детството и чудесната й майка нахлуха в малката стаичка. Кийли си спомни как двете с Мегън бяха скитали из горите в земите на Лойд, за да изследват божествената природа. Всеки следобед седяха под могъщите дъбове, където майка й разкриваше пред нея тайните на Учението.
Очите на Кийли се напълниха със сълзи, които се търкулнаха по бузите й. Налегнаха я грижи и тя плака безутешно, докато накрая не заспа от умора.
Събуди се във вълшебните минути преди изгрев слънце. В стаята бе студено — типична мъглива септемврийска утрин. Загърнато в бялата си роба, момчето се приближи до малкия прозорец и погледна навън. На изток небето бе пурпурно.
Кийли сведе поглед към тесните улички. Цивилизация? — помисли си тя. Как изобщо можеха да дишат тези англичани? На нея й се струваше, че от навалицата по лондонските улици ще се задуши.
Мислите й се насочиха към мъжа, с когото трябваше да се срещне днес.
Що за човек беше истинският и баща? Би ли намерила щастието като дъщеря на английски благородник? Изглеждаше й абсурдно, но майка й го бе предрекла.
Жълто-червени пламъци обхващаха небето над хоризонта, издигаха се все по-високо и по-високо. Изгряващото слънце, което всяка сутрин бе различно, в този съдбовен ден й се стори особено великолепно. Дали това не беше добър знак?
Кийли вдигна качулката на робата си. Ако можеше да бъде навън и да усети по кожата си първите лъчи на изгряващото слънце!
— Мирдин, ти, най-велика сред друидите, благослови молбата ми — поздрави изгряващото слънце Кийли. — За да е по-близо до него, тя притисна длани към стъклото на прозореца и запя: — Татко Слънце целува Майката Земя.
След този утринен ритуал Кийли седна на леглото и се опита да се съсредоточи върху предстоящата среща с баща си. За нещастие пред очите й изникна един червенокос граф и това видение й напомни, че братовчедите й Одо и Хю се намират в опасност. Граф Базилдън беше казал, че двамата му се струват познати, така че навярно бе въпрос на време да разпознае в тях ограбилите го само преди няколко дена разбойници.
Кийли мислеше за положението, в което се намираше. Майка й я бе научила да прави магически кръг и да моли за милост висшите сили. Една единствена молба, в противен случай щяла да злоупотреби с великодушието на богинята.
Кийли въздъхна. Възнамеряваше да се помоли за милостта на баща си, но сега братовчедите й бяха в опасност — грозеше ги отмъщението на графа. И дума не можеше да става за колебание.
Кийли извади от джоба си една кесийка и изсипа свещените камъни в дланта си. Избра девет от тях: един бял ахат за магическия водач, два тъмни карнеола трябваше да я закрилят от зли сили, два розови кварца против болести, за сила — два черни обсидиана, и против нещастие — два виолетови берила. След това извади от джоба си малкия златен сърп.
Очерта с камъните кръг в средата на стаята. Само белия ахат и златния сърп задържа в ръцете си. След като бе влязла в кръга от запад, тя го затвори с белия ахат и рече:
— Смущаващите мисли остават отвън.
Докато обикаляше от вътрешната страна на кръга, очерта със златния сърп невидима окръжност. След това застана в центъра на кръга с лице на изток и прошепна: