— Камъни на силата, на любовта и преданията, помогнете на магията ми. Дух на моите предци, дух на моя род, дух на моя път, помогнете ми. Закриляйте Одо и Хю. Нека Ричард Девъро пие от реката на забравата. — След това с наведена глава добави: — Слава на свещените камъни, почитаните духове и този златен сърп.
Сега Кийли се приближи към западната част на кръга, вдигна ахата и развали магията. След като бе събрала и останалите камъни и ги бе скрила в кесията, тя отново седна на ръба на леглото и потъна в мисли за баща си.
По обяд Кийли и братовчедите й слязоха от конете в двора на Талбот Хаус, великолепната лондонска къща на херцога. Кийли вдигна поглед и видя слънцето да грее високо в безоблачното синьо небе. Знаеше, че от този ден насетне обедното слънце щеше да й напомня за деня, в който за пръв път е видяла баща си.
— Може би трябваше да оставим нещата си в гостилницата — рече Одо, който добре си спомняше случилото се в замъка Лъдлоу.
Кийли поклати глава.
— Ако Робърт Талбот откаже да ме признае за своя дъщеря, поемаме обратно към Уелс.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
— Надявам се само графът, когото ограбихме, да не се навърта някъде наблизо — вметна Хю, като се озърташе нервно. Гостилничарят им бе разказал, че всички лондонски благородници живеели в най-изисканата част на града — край реката.
— Не се безпокой излишно — успокои братовчедите си Кийли. — Помолих богинята да ви закриля.
— Жалко, че не си я помолила да ни направи невидими — избоботи Хю.
— Не бях помислила за шапка-невидимка — подсмихна се момичето.
— Престанете с глупостите — намеси се Одо. — Време е да се срещнеш с баща си, малката.
При тези думи Кийли пребледня като платно, но кимна с глава. Бе по-готова за това от всякога. Тримата заедно прекрачиха прага на разкошната къща. За тяхна най-голяма изненада никой не ги спря. Във вестибюла прислужниците бързаха насам-натам, а няколко стражи стояха облегнати на стената и разговаряха.
Когато понечиха да влязат в голямата зала, някакъв прислужник ги спря и попита:
— Кои сте вие? И какво желаете?
— Бихме искали да говорим с херцога — отвърна Одо.
— Какво има, Мийд? — долетя от голямата зала някакъв мъжки глас.
Мийд се извърна и отговори:
— Нищо, ваша светлост. — След това, обръщайки се отново към натрапниците, обясни: — Херцогът има гости и не желае да бъде смущаван. А сега изчезвайте!
Сърцето на Кийли се сви и долната й устна потрепера при опита да потисне непоносимата божа. Отново й бяха показали вратата.
— Пропътували сме много мили, за да се срещнем с негова светлост — изръмжа Одо.
— Не мърдаме оттук, негоднико — добави Хю.
Кийли преглътна нервния си смях.
— Искаш да кажеш господине — прошепна тя.
— Иска да каже негоднико — рече Одо.
— Изчезвайте с вашата уличница — заповяда Мийд и посочи вратата, — иначе ще извикам стражата.
— Извикай всички стражи на света — изпъчи се Одо и вдигна злощастния прислужник високо, за да го хвърли в залата, където той се строполи на пода.
Някаква жена изпищя. Мъжки глас изруга. Друг глас прогърмя:
— Какво значи това?
Одо и Хю, които първи бяха влезли в залата, застанаха от двете страни на Кийли.
Срещата с баща й не бе точно такава, каквато си я представяше, но все пак се бе добрала до него.
— Вие ли сте херцог Лъдлоу? — попита Одо.
— Да.
Едва сега двамата уелски исполини отстъпиха встрани и Кийли се оказа лице в лице с един строен мъж на средна възраст. Той имаше същите теменужено сини очи и същата катранено черна коса като нейната.
— Вие ли сте Робърт Талбот? — с глух глас попита момичето.
Благородникът пребледня, а пред очите му се спусна було, сякаш го бе връхлетяла някаква стара болка.
— Мегън? — прошепна той и протегна ръка. — Ти ли си?
— Казвам се Кийли — обясни тя. Но защо изглеждаше толкова измъчен? В края на краищата той бе изоставил майка й.
Херцогът разтърси глава, за да си възвърне способността да мисли трезво. Изглежда въображението му си правеше лоша шега с него. Та нали Мегън бе мъртва от осемнадесет години.
— Откъде имате това? — попита херцогът, когато погледът му попадна върху искрящия медальон върху бялата блуза на момичето.
— От майка си — отвърна Кийли и посегна към медальона, сякаш се боеше, че може да й го отнемат. По-скоро щеше да умре, отколкото да се раздели с него.
— А тя откъде го има?
— Баща ми й го подарил — рече Кийли и го погледна в очите. — Преди осемнайсет години.
— Как се казва тя? — попита херцогът, толкова блед, сякаш имаше насреща си някой дух