— Мегън Глендоуър.
— Майка ви жива ли е още? — попита той, неспособен да скрие нетърпението и надеждата в гласа си.
Кийли поклати глава.
— Почина преди осем седмици.
Херцогът затвори очи, за да сдържи сълзите си. Простена болезнено, преди няколко пъти да си поеме дълбоко дъх, да се покашля и да дари момичето с несигурна усмивка. След това извади своя медальон, който винаги носеше под ризата си. Диаманти, смарагди, сапфири и рубини образуваха тялото и опашката на дракона.
— Това е останалата част на вашия медальон — обясни той. Теменужено сините му очи търсеха в нейните отблясък от онази обич, която чувстваше да се надига в гърдите му.
Решена да си спести болката от ново изгонване, Кийли хвърли бегъл поглед на медальона му и рече с престорено безразличие:
— Очевидно.
— Дете, аз съм твоят баща — обяви херцогът.
— Неин баща? — разнесе се зад гърба му един глас.
— Проклятие — промърмори стоящият зад Кийли Одо.
— Два пъти проклятие — съгласи се Хю.
Кийли се обърна към притежателя на този до болка познат глас м замръзна. Срещу нея стоеше графът, когото братовчедите й бяха ограбили.
— Три пъти проклятие — промълви тя, решавайки, че магическите й сили не са подействали.
Без да обръща внимание на графа, Робърт Талбот обърна поглед към насъбралите се в залата любопитни зрители и извика:
— Веднага изчезвайте!
Хората от свитата му и стражата щяха да си изпотрошат краката в стремежа си час по-скоро да изпълнят заповедта на своя господар. След миг залата се опразни.
— Какво имаш да кажеш на баща си след осемнадесет години? — обърна се херцогът към Кийли.
— Аз нямам баща — отвърна тя с нотка на огорчение в гласа, без да отмества поглед. — Вие сте ме създал, нищо повече. Ако Мегън не ме бе заклела да ви намеря, сега щях да бъда много далеч от това място.
Отговорът й постигна своето. Всъщност херцогът реагира по-иначе, отколкото тя бе очаквала. Очите му за миг проблеснаха, фино очертаните устни се свиха иронично, а след това се засмя широко.
— Чу ли това, Чеси? — извика Робърт Талбот на пищната дама, която стоеше до него. — Наследила е моята гордост, прав ли съм?
— Очевидно, Тали — отвърна жената с усмивка и одобрително кимна.
Гордостта, която Кийли реши, че е доловила в гласа на графа, я трогна. За пръв път от смъртта на Мегън в сърцето й покълваше нещо като надежда и упование.
— Надявам се, че прислужникът ви не е лошо наранен — обясни момичето. — Одо и Хю са прекалено ревностни, когато става дума за моята сигурност.
Херцогът проследи с поглед иконома си, който в този момент напускаше залата, куцайки.
— Мисля, че Мийд ще го преживее. — След това се обърна към двамата исполини: — Вие доведохме дъщеря ми, за което ще ви бъда задължен до гроб.
— О, Тали — развълнувано извика дамата, — колко трогателно.
— Ела, дете мое. — Херцогът протегна ръка. — Запознай се с приятелите ми.
Един мъчително дълъг миг Кийли се взираше в ръката му, без да помръдне. Накрая смутено се усмихна на херцога и сложи дланта си в неговата.
— Бих искал да ти представя госпожа Даун Дефей, графиня Чешир — поде Робърт Талбот.
На възраст около тридесетте, графинята изглеждаше все още необикновено красива със своята кестенява коса, пищна фигура и очи на кошута. Когато се усмихнеше, от двете страни на устните й се образуваха две очарователни трапчинки, които я правеха да изглежда още по-млада. Носеше украсена с жълт и червен брокат рокля, която би подхождала повече за някой бал в кралския двор, отколкото за следобед край камината.
— Радвам се да се запозная с вас, госпожо — отвърна Кийли и направи реверанс.
— Тали, детето е мило като ангелче — възторжено рече госпожа Даун. — Много по-приятна от онази проклетница, Моргана… Послушайте съвета ми, Девъро. Опитайте се да спечелите обичта на това момиче, вместо на сестра й.
— Моргана не е виновна за характера си — защити дъщеря си херцогът. — Наследила е чертите на рода на покойната ми съпруга. Ще видиш, скъпа, тя ще се промени.
Робърт Талбот представи на Кийли и другия си гост.
— Това е моят съсед, Ричард Девъро, граф Базилдън.
— Милостивата съдба ни събра отново — с усмивка рече графът, след това й целуна ръка. — Сигурен бях, че не се разделяме завинаги, красавице.
Дланта на Кийли трепереше в неговата. Всичко се завъртя около нея, а стомахът й се сви на топка.
— Боя се, че ми прилошава — успя да промълви тя, преди да падне в безсъзнание.
— Тя припадна — извика Ричард, който я бе уловил и сега я държеше в обятията си.
— Мили боже! — изпищя графинята.
— Бързо, Девъро — извика Робърт Талбот. — Занесете я горе.