И точно там беше проблемът. Въпреки че копнееше да заличи огорчението, натрупано в душата на Кийли през първите осемнадесет години от живота й, херцогът не можеше да понесе мисълта, че първородният му син ще бъде наричан копеле.
Робърт Талбот изправи рамене и вирна глава. Хенри не носеше никаква вина, той не знаеше за двуженството на баща си и не биваше да страда заради това.
Твърдата му решимост да направи за Кийли всичко, което беше в негова власт, бе изписана на лицето му. Възнамеряваше да я признае публично за своя дъщеря, да я въведе в двора и да й уреди възможно най-добрия брак. Кийли заслужаваше съпруг, който да я направи щастлива, а богатият граф Базилдън изглежда не се безпокоеше от съмненията относно аристократичността на произхода й.
Лицето на херцога се разведри. Той щеше да направи всичко, за да улесни тази връзка. С помощта на графинята щеше да ожени Ричард и Кийли, преди Нова година.
4
— Добро утро, скъпа.
Този, долетял сякаш някъде много отдалече, глас изтръгна Кийли от дълбините на подсъзнанието й. Момичето отвори очи. Сънувам ли? — запита се тя и се огледа в непознатата стая.
— Време е за ставане.
Кийли се обърна. До леглото стоеше госпожа Даун и й се усмихваше.
— Добро утро, госпожо. — Кийли отметна катранено черната коса от лицето си, потърка очи и се протегна. — Колко е часът?
— Дванадесет.
Погледът на Кийли се отмести към прозореца, през който в стаята проникваше сива светлина.
— Много е светло за полунощ — рече тя.
— Дванадесет часа по пладне.
Кийли невярващо погледна графинята.
— Невъзможно. Винаги се будя по изгрев слънце.
— Убедете се сама — отвърна госпожа Даун, — днес нямаше изгрев.
— След всяка нощ има изгрев — възрази Кийли.
— Навярно е така — съгласи се графинята и се засмя гърлено. — Самата аз не бих могла да го твърдя със сигурност, защото обикновено проспивам тези часове.
— Изгревът е най-вълнуващата част от деня — убедено рече Кийли и седна в леглото. — Желаете ли утре да ви събудя, за да се уверите сама в това? Къде е спалнята ви?
— Нощувам в спалнята на херцога — отвърна госпожа Даун, любопитна да види реакцията на момичето.
— А негова светлост къде…? — Кийли пламна от смущение. — О!
Госпожа Даун преглътна една усмивка.
— Смущава ли ви това, че споделям леглото на баща ви? — попита тя.
Кийли се изчерви още повече, в случай че това изобщо бе възможно.
— Обичате ли го?
— Много.
— В такъв случай не ме смущава ни най-малко.
— Мисля, че ще станем много добри приятелки — въодушевено извика госпожа Даун, щастлива да открие съюзник в нейно лице. — На масата има една табла, а нощното гърне е зад паравана. Водата за банята ви вече ври… Ще се върна след малко и ще ви донеса нещо за обличане.
— Моля ви, не си правете труда — извика Кийли.
— Глупости — махна с ръка графинята, запътвайки се към вратата, — радвам се, че сте тук.
Останала сама, Кийли реши да призове боговете и да ги помоли да я закрилят. В края на краищата тя не познаваше тази къща и обитателите й. Кой знае какви невидими сили върлуваха из нея?
Кийли свали ризата си и пристъпи към прозореца. Искаше й се да е по-близо до природните сили отвън. Затвори очи и опря дясната си длан в стъклото на прозореца.
— Велика богиньо майко, могъща закрилнице на своите чада, чуй молбата ми — тихо се помоли Кийли. — Не ме изоставяй и ме дари със смелост. Благословени да са духовете пазители, които ни изпращаш. Да бъде.
След като се бе изкъпала и отново бе навлякла ризата си, Кийли се загърна в церемониалната си роба и придърпа едно кресло до прозореца. Седна и започна да наблюдава разпръскващите се облаци. Слънцето целуваше Земята. Добър знак?
Кийли реши да насочи мислите си към Одо и Хю. Братовчедите й се нуждаеха от някой, който да ги пази от последиците на недостатъчната им разсъдливост. Колкото и да се опитваше да си ги представи, момичето така и не успяваше да се концентрира. Вместо това пред очите й постоянно изникваше красивото лице на граф Базилдън.
Въпреки опасността, която той представляваше за нея и братовчедите й, Кийли не изпитваше никакво безпокойство. Инстинктът й подсказваше, че този мъж никога не би я наранил. Прочиташе го в лъчезарните му очи и обезоръжаваща усмивка. Ако искаше да види братовчедите й на бесилката, отдавна щеше да е наредил да бъдат арестувани. Освен ако… Не смееше да се надява. Дали пък магията за забрава не бе подействала?
Мислите на Кийли се отклониха в друга посока. Графът беше толкова красив! Бакъреночервената му коса й напомняше за огнен залез, а смарагдено зелените очи — за пролетната премяна на гората. Притежаваше съвършеното тяло на езически бог. До края на живота си — Кийли бе сигурна в това — нямаше да забрави мига, в който го видя за пръв път. Кръчмата, той се приближава към маса, на която седят тримата с Одо и Хю…