Погледът му я смути. Свела очи, сега тя представляваше олицетворение на женското смирение. Когато херцогът застана пред нея, тя плахо вдигна поглед.
— Възхитителна си като майка си — промълви Талбот дрезгаво — споменът бе прекалено завладяващ. — Ела при мен до камината.
— Благодаря за роклята, ваша светлост — овладя се Кийли и пое ръката му.
Той забеляза хладния й тон, но не му обърна внимание. Вместо това я поведе към едно от двете кресла, които стояха пред камината. След това седна в другото.
Кийли сложи длани в скута си и заби поглед в пода. Чувстваше се ужасно неловко. Осемнадесет години бе копняла за този миг, а сега не знаеше какво да каже. Родният й баща бе един непознат.
Момичето крадешком вдигна поглед към него и срещна погледа му. Изглежда през цялото това време той внимателно я бе наблюдавал. Тя наруши мълчанието.
— Благодаря ви, че ми предложихте да пренощувам тук.
— Това е твоят дом — отвърна херцогът.
— Покривът над главата все още не означава дом — рече Кийли, вперила поглед в пращящия огън. — Домът за мен — това са хората, които ме обичат и които аз обичам.
— Аз те обичам — обясни той.
— Не е възможно — възрази тя и дръзна да му хвърли един кос поглед. — Вие дори не ме познавате.
— Ти си плът от плътта ми — обясни херцогът, а думите му накараха Кийли да се изчерви. Мили боже, от колко години не бе виждал някоя жена искрено смутена? — Един ден, когато станеш майка, ще разбереш защо съм толкова сигурен в чувствата си.
— Щом казвате, ваша светлост… — промърмори Кийли, без да откъсва поглед от дланите си, които все така лежаха в скута й.
Настъпи неловко мълчание. Болеше я, но гордостта й забраняваше да откликне на симпатията от страна на херцога. Навремето той ги бе изоставил с майка й. Невъзможно бе с едно махване на ръка да заличи божата, която бе неизменна спътница на целия й съзнателен живот.
— Разбирам твоята сдържаност, дете мое — наруши мълчанието херцогът. — Моля те да ми дадеш възможност да заслужа обичта ти. Като твой баща…
— Вие сте ме създали — прекъсна го Кийли, без да съзнава обвинителната нотка в гласа си. — но никога не сте били мой баща.
„Не забравяй, че той е наранил Мегън — повтаряше си тя. — Не забравяй, че човек не бива да има вяра на англичаните, още по-малко на един английски лорд.“
Робърт Талбот се изправи и сега кръстосваше пред камината, докато отчаяно се опитваше да подреди мислите си. Съзнаваше, че дъщеря му е наранена и че трябва да обмисли добре всяка дума.
За да не го гледа, Кийли се озърна из помещението, в което се намираха. Предния ден бе прекалено развълнувана, за да забележи каквото и да било.
Тази зала бе далеч по-внушителна от онази в замъка Лъдлоу. Имаше две камини — по една във всеки край. Таванът бе от тежки греди, от които висяха знамената на рода Талбот. По стените имаше бронзови свещници и пъстри гоблени. На повечето от тях бяха изобразени ловни сцени. Все пак се открояваше един гоблен със сирена и еднорог.
Кийли стана и се приближи до този забележителен гоблен. Нещо в него я привличаше по магически начин. Изпитваше потребност да го докосне. Момичето затвори очи и постави дясната си ръка върху гоблена. Съвсем ясно усещаше духа на майка си. На устните й трепна тиха усмивка.
Робърт Талбот се бе приближил и сега стоеше зад нея.
— Мегън го направи за мен. Дълго време имах от нея само този гоблен и медальона. Сега имам теб.
Кийли бавно се обърна и опря гръб в гоблена. Беше по-уверена, чувствайки духа на майка си. Тя погледна мъжа в теменужено сините очи, които толкова приличаха на нейните собствени, и каза:
— Вие сте я обичали. Съжалявам, че е трябвало да я изгубите.
— Изгубих нещо повече от Мегън — несравнимото удоволствие да гледам как малкото ми момиченце се превръща в жена — отвърна херцогът. — Мисли за мен каквото искаш, но аз съм твой баща и желая да те видя щастлива.
Кийли облиза устните си, които съвсем бяха пресъхнали от вълнение. Интимност и доверие между тях двамата можеше да съществува само ако бяха напълно откровени един към друг.
— Трябва да ви призная нещо — поде Кийли, преди да се поколебае и да замълчи за известно време. Все пак накрая продължи: — Аз съм езичница.
Остана изненадана от реакцията на херцога, който в отговор на признанието й само се усмихна.
— В двора всички се държат като езичници — отвърна той. — С изключение на Елизабет и Бъргли, разбира се. Ах, не можеш да си представиш какви неща стават там.
— Исках да кажа, че съм староверка — опита се да му обясни Кийли. — И аз, подобно на Мегън, съм друидка.