— А сега върви да потърсиш братовчедите си — рече херцогът и я пусна.
Кийли много го изненада, като се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. След това прошепна:
— Благодаря, ваша светлост!
След тези думи Кийли напусна залата и попадна във вестибюла, където се натъкна на Мийд, икономът на херцога. Клетият прислужник все още куцаше.
— Добър ден, госпожице — поздрави я той, държейки й вратата отворена.
— Добър ден — отвърна на поздрава тя. — Бихте ли ми казали как да стигна до конюшните?
— Когато стигнете края на тази алея, свийте наляво.
Кийли кимна, но не тръгна веднага, а се престраши и рече:
— Мийд, надявам се да не сметнете това за прекалено фамилиарничене, но ще се почувствате по-добре, ако натъркате ходилото си с масло от пупалка и пийнете ябълково вино с мащерка. Това успокоява болката и скоро отново ще можете да тичате.
— Много благодаря, госпожице. — На иначе толкова сериозното лице на Мийд се появи усмивка. — Обезателно ще опитам.
Одо и Хю седяха пред конюшните на херцога. Когато видяха Кийли да се приближава, двамата въздъхнаха с облекчение и се надигнаха, за да я поздравят.
— По-добре ли си днес?
— Да, благодаря — засмя се Кийли. — А вие?
— Баща ти има превъзходен готвач — отвърна Хю и потърка с ръка корема си. — Така натъпкахме търбусите, че едва се движим.
— Херцогът ме е създал — поправи го Кийли, — но никога не ми е бил баща.
— Знаеш ли, малката… — понечи да възрази Одо, но веднага замълча, виждайки Кийли да мръщи чело в очакване на конското.
Хю, който не бе забелязал нищо, се почеса по главата и запита учудено:
— Че това не е ли едно и също?
— Глупак — плесна го по тила Одо, след което се обърна към Кийли. — Какво ще правим с графа? Той живее съвсем наблизо.
— Няма никаква опасност — убедено обясни Кийли. — Ще му направя магия за забрава и ще сме в безопасност. Къде е Мърлин? Ще ми се да я видя.
Одо и Хю отведоха Кийли в конюшнята. Кобилата посрещна господарката си с радостно пръхтене.
— Беше ли послушно момиче? — прошушна Кийли, потупвайки животното по врата. При вида на кобилата, подарена й от Рис, сърцето на Кийли се сви. Изпитваше носталгия. Обръщайки се към братовчедите си, рече: — Бих искала да се махна оттук и да се върна в Уелс.
— Но там е Мадок — отвърна Хю.
— Рис ще ме пази от него — отвърна тя.
— Ех, ех, малката ми — вметна Одо, — не можеш просто така да изчезнеш… Точно сега, когато откри баща си.
— Херцогът ми е напълно чужд. — Очите на Кийли се напълниха със сълзи. — Мястото ми не е тук. — Нито пък някъде другаде, помисли си Кийли.
— Дай му шанс — възрази Одо. — Сигурен съм, че ще свикнеш тук.
— А вие ще останете ли с мен?
— Толкова дълго, колкото пожелаеш — потвърди Одо.
— Завинаги — добави Хю и изтри една сълза от очите си. — В парка си херцогът има няколко великолепни дъба.
— Трябва да ги видя — извика Кийли. Изведнъж се развесели. Тя прегърна Мърлин и целуна братовчедите си по бузата, преди да изтича навън.
Есента бе облякла прекрасния парк на херцога в разкошни багри. Наред с оранжевите, златни и червени листа на дърветата, цяла армия от градинари бе превърнала лехите в дъга от есенни цветове. Хризантеми във всевъзможни нюанси, виолетови столистни рози, невени, лъвски муцунки и иглики придаваха на парка допълнителен блясък.
При вида на цялото това великолепие Кийли въздъхна. Есента бе особено вълнуващ сезон за нея, най-вече заради Самуийн, началото на жизнения цикъл на друидите, когато се отваряха вратите на миналото и бъдещето. Тънкото було между света на живите и отвъдното оставаше леко повдигнато само три дена. А този Самуийн бе особено важен за нея, тъй като Мегън й бе обещала да я навести.
След разходката из парка и след като бе докоснала всеки един дъб, за да се запознае с тях. Кийли седна на една каменна пейка
Херцогът я бе приел такава, каквато беше. Защо не успяваше да се пребори със себе си и да му отвърне със същото? Не бе в неин стил да таи злоба към когото и да било.
Копнееше да срещне истинския си баща още от онзи ужасен ден, когато едва петгодишна… Струваше й се, че е било едва вчера…
След като бе сплела първия си венец от дъбови листа, Кийли се втурна да открие баща си. Колко ли горд щеше да бъде, когато му покажеше произведението си.
— Татко! — извика Кийли, пробивайки си път между хората от свитата му. — Направих ти подарък! — Тя протегна венеца към него.
— Никога повече не ме наричай така — изфуча Мадок и я отстрани от пътя си. — Ти си негово копеле.
Наранена и объркана, Кийли сведе глава. По лицето й потекоха сълзи. Какво бе сбъркала този път? Защо не я обичаше баща й?