Тогава видя пред себе си нечия дълга сянка и вдигна очи. Беше дванадесетгодишният Рис.
— Все още ли си мой брат? — хлипайки, го попита тя.
— Не се сърди. — Рис коленичи, за да се изравни на височина с нея. — Аз съм твой брат и винаги ще бъда. Ще ми подариш ли този красив венец?
Кийли успя да се усмихне, но долната й устна трепереше. Тя вдигна венеца, сякаш коронясваше някой крал, и го постави на главата на Рис.
— Рис — прошепна тя, — какво значи „копеле“?
Преди момчето да отвърне, се обади някакъв друг глас:
— А аз завинаги съм твой братовчед.
Кийли се огледа и видя пред нея да се извисява дванадесетгодишният Одо.
— Аз също — добави десетгодишният Хю.
— Глупак такъв — плесна брат си по тила Одо. — Щом аз съм й братовчед, значи и ти си такъв.
— Няма нужда да ме биеш.
— Как иначе ще ти налея малко ум в главата?
— Така само ми размътваш мозъка — жалваше се Хю.
— Ти нямаш мозък — отвърна Одо.
Кийли се затича отново, почти толкова весела, колкото преди. Двамата й огромни братовчеди се държаха детински, но това само я караше да ги обича още повече.
— Изплети венец и за мен — помоли я Одо.
— За мен също — добави Хю.
— Аз бях пръв — Одо протегна ръка, за да плесне отново брат си. — При това съм по-голям.
Хю избегна плесницата и възрази:
— Но аз съм по-хубав.
Кийли погледна брат си в очите, надявайки се да научи истината.
— Обичаш ли ме? — попита го тя.
— Да, много. — Рос я притисна към гърдите си.
Склонила глава на рамото му, Кийли видя Мадок да ги гледа от другия край на двора и да мръщи чело. В ушите й още кънтеше думата, с която я бе нарекъл. Копеле…
— Сълзи ли са това, красавице?
Кийли уплашено вдигна поглед и съзря чифт смарагдено зелени очи.
— Какво правите тук? — попита тя.
При този не особено любезен въпрос Ричард повдигна вежди.
— Аз живея тук. Забравихте ли?
— Не, вие живеете… — Кийли изпита срам заради непоносимото си държание.
— Хей там. — Той посочи една скрита зад дърветата къща.
— Негова светлост е в къщата — обясни тя.
— Негова светлост? — Ричард повдигна вежда. — Толкова официално ли се обръщате към баща си?
За да сложи точка на разговора, Кийли се извърна, сякаш бе за губила интерес, но сърцето й биеше до пръсване. Графът представляваше опасност за братовчедите й, но в момента тя беше много по-загрижена за собствения си душевен покой. От красотата му почти се задъхваше. В бездънното зелено на очите му една жена спокойно можеше да се изгуби.
— Защо, когато се запознахме в гостилницата — попита я Ричард, — не ми казахте, че Лъдлоу ви е баща?
— Реших, че не ви засяга кой е баща ми — отвърна момичето, без да го удостои дори с поглед. В най-добрия случай той скоро щеше да си тръгне.
— Милорд — рече Ричард и качи обутия си в ботуш крак на пейката до нея.
— Какво? — Кийли обърна глава и едва не извика при вида на невероятно мускулестото бедро, което сега бе така обезпокоително близо до нея.
— Би трябвало да кажете: „Не ви засяга, милорд“.
— Може и да сте лорд — обясни му Кийли, — но не мой господар1.
Ако забележката й не бе чак толкова дръзка, Ричард щеше да я похвали за остроумието. В края на краищата в двора на Тюдорите нямаше много хора, които дръзваха да държат подобен език на кралския фаворит.
Вместо да се ядоса, както — той добре знаеше това — очакваше от него момичето, Ричард се усмихна любезно.
— Нося ви подарък за добре дошла. — С тези думи мъжът й подаде една съвършена орхидея.
Кийли се усмихна смутено. Когато пръстите им се докоснаха, бе връхлетяна от някакво непознато, но в никакъв случай не неприятно чувство. В следващия миг то отново изчезна.
Любезното му държание я изненадваше. Тя впери очи в орхидеята — досега никой мъж не й бе подарявал толкова съвършено цвете. Всъщност с изключение на брат й, Одо и Хю никой мъж не й бе правил подарък. Никога не бе имала ухажор — Мадок бе наплашил всички, които може би иначе биха проявили някакъв интерес към нея. Освен това никой мъж не би я взел без зестра, а всички знаеха, че баща й няма намерение да й даде такава.
— Прекрасна е. Моля да ме извините за лошите маниери — извини се Кийли, която неочаквано се бе почувствала много неловко. — Изникнахте толкова неочаквано, че се уплаших.
— Тогава аз трябва да ви помоля за извинение — нежно отвърна Ричард. — Никога не бих ви уплашил или наранил умишлено.
Тези думи не я успокоиха ни най-малко. Кийли не можеше да откъсне поглед от него. Стомахът й се бунтуваше, а дланите трепереха в скута й.