— Винаги съм мислела, че само англичаните и Мадок се държат грубо — рече Кийли, без да си дава сметка, че отново го обижда. — Сега осъзнах, че и самата аз съм склонна да го правя.
— Кой е Мадок? — попита Ричард.
— Вторият ми баща. — Кийли прехапа долната си устна. — Защо не седнете? — покани го тя накрая.
Ричард се усмихна и седна до нея, при което бедрата им се докоснаха. Момичето ме харесва, реши Ричард, няма никакво съмнение. Изглежда се безпокоеше за братовчедите си. Графът си каза, че някак си трябва да се примири с факта, че двамата глупаци го бяха ограбили в Шропшир. Защо, по дяволите, трябва да си блъскам главата с това? — ядосваше се сам на себе си. В крайна сметка не той ги бе ограбил, а те — него.
— Нещо не е наред ли? — тихо попита Кийли.
Ричард прогони мрачните мисли и взе ръката й между дланите си.
— Днес изглеждате изключително привлекателна — рече той. Кийли се изчерви и го дари с многозначителна усмивка. Срамежлива ли е? — питаше се Ричард. — Или просто кокетничи? Погледът му спря на нежните овали на гърдите й, голяма част от които се подаваше от дълбоко изрязания корсаж. Когато отново вдигна очи, видя гневното й изражение. Дори и слепец би забелязал неодобрението й.
Ричард се изчерви от благоприличие, но блясъкът в очите му издаваше, че се забавлява. Никога не бе срещал толкова благопристойна млада жена. Дори камериерките на нейно величество не бяха толкова сдържани, колкото тази красавица.
— Възхищавах се на медальона ви — излъга той. — Твърде необикновено украшение.
Изражението на Кийли се разведри. Тя докосна медальона.
— Имам го от майка си.
Ричард надникна в очите й и леко се намръщи. Знаеше какво неотразимо въздействие оказваше върху дамите този израз.
Кийли почувства някаква топлина в стомаха, която постепенно се разля по цялото й тяло и се превърна в непоносимо парене. Волята й обаче беше по-силна, дори отколкото сама бе предполагала. Тя откъсна поглед от мъжа и каза:
— Колко красиви са дърветата през есента и най-вече дъбовете. Трябва да знаете, че са много силни същества.
— Моля? — Ричард не вярваше на ушите си.
— Аз… възхищавах се на парка — обясни Кийли, едва сега осъзнала каква тайна бе издала.
— Имате най-сладкия акцент, който някога съм чувал — рече Ричард.
— Не, вие имате акцент — не се съгласи Кийли, хвърляйки му кос поглед, сякаш несъзнателно флиртуваше с него.
— Ние, англичаните, имаме един израз, който чудесно ви описва — отвърна Ричард през смях. — Тафи — глупаци!
Усмивката на Кийли замръзна. Едната й безупречна катранено черна вежда се повдигна.
— Ние, уелсците, имаме израз, който още по-добре описва такива празни английски глави като вас — кратуни.
Ричард избухна в смях — не само на казаното току-що от момичето, а и на пренебрежението, с което се отнасяше към високия му ранг. Да обижда по такъв начин фаворита на кралицата!
Що се отнася до Кийли, смущението бе изписано на лицето й. Доброто му настроение я изненадваше.
— Победихте — каза графът с блестящи от задоволство очи. — Острият ви език е изключително опасно оръжие.
— Какво щастливо същество сте вие — отвърна Кийли. — Намирате повод за веселие в най-невероятни неща.
— Дъдли трябваше да чуе това.
— Кой?
— Робърт Дъдли, граф Лестър — отговори Ричард така, сякаш това обясняваше всичко.
Кийли се взираше в него недоумяващо.
— Никога не съм чувала за този човек.
Ричард разтегна устни в усмивка.
— Все повече и повече ми допадате.
— И вие на мен — отвърна Кийли. Подобни чистосърдечни забележки не бяха присъщи на дамите в двора на нейно величество. — Навярно бихме могли да станем приятели?
Ричард кимна. Той желаеше нещо повече от приятелство с тази жена, но бе достатъчно умен да се задоволи с това за момента. С инстинкта на хищник той усещаше, че за разлика от останалите жени, които познаваше, тази щеше да побегне при най-малкото нападение от негова страна. Освен това му трябваше още малко време, за да открие каква бе нейната роля при обира в Шропшир.
Уж случайно, той протегна крака и започна да си играе с един кафяво-червен камък, който бе извадил от джоба си. Веднага забеляза, че момичето го наблюдава напрегнато с крайчеца на очите си.
— Необикновен камък, нали? — рече той.
Широко отворените й очи не трепнаха.
Тя кимна и погледна камъка.
— Карнеолът пази притежателя си от нещастия. Откъде го имате?
— Намерих го в Шропшир и оттогава не се разделям с него. — След това хитро добави: — Вашите братовчеди…
Кийли потръпна и Ричард вече бе сигурен, че тя знае за случилото се. Въпросът беше дали бе разбрала едва в последствие, или още преди нападението.