С помощта на магическите си камъни момичето описа кръг, който остави отворен на запад. След това влезе в кръга и го затвори с последния камък, изричайки думите:
— Смущаващите мисли остават отвън. — Момичето описа невидим кръг със златния си сърп, след което се завъртя три пъти, докато отново не застана с лице на запад. Падна на колене, затвори очи и, сложила ръка върху медальона, се концентрира върху дишането си.
— Древните са тук, те чакат и ни гледат — прошепна тя. — Звездите говорят чрез камъните, а светлината прониква през най-гъстите дъбове. Земя и Небе са едно царство.
След кратка пауза, по време на която се съсредоточаваше, Кийли вдигна ръце и започна да се моли:
— Дух, ти, който ме водиш по моя път, помогни ми да разбера езика на дърветата. Дух на моите предци, помогни ми да разбера езика на вятъра. Дух на моя род, помогни ми да разбера езика на облаците. Чуйте молбата ми, свети духове, Отворете очите ми, за да погледна зад хоризонта.
Тогава онова, което очакваше, се случи. Пред вътрешния й взор изникнаха образи…
Топла, затрупана с книги стая. Още по-топлата усмивка на лицето на графа. Най-топлото чувство за сигурност… закрилящи, утешаващи ръце. Ръце, които я обгръщат с нежност. Закриляща прегръдка…
Видението избледня и постепенно се разтвори в реалността. Кийли отново бе в спалнята си.
Момичето отвори очи, докосна медальона и се помоли:
— Нека спящата в този дракон любов на моята майка да пази мен и близките на сърцето ми. Благодаря на богинята, че ме дари с мъдростта си.
Сега Кийли пристъпи на запад, вдигна един от камъните и разруши магическия кръг. Тя съблече бялата си роба, сгъна я внимателно и се мушна обратно в леглото, където придърпа завивката до брадичката си.
Всичко вече бе ясно. Още днес щеше да посети графа и да го помоли да прояви милост към братовчедите й и нея самата. Все някак щеше да успее да го омилостиви.
В единайсет часа Ричард седеше на писалището си в разточително обзаведения си кабинет в Девъро Хаус и се ядосваше с Уилис Смит. Главата му бучеше — снощният гуляй и прекараният с не особено приятни финансови документи предиобед му бяха дошли в повече. При мисълта за книжата, които на следващия ден трябваше да представи на кралицата, направо се поболяваше.
— За какво пилееш парите си? — гневно попита Ричард. — Няма полза от леките жени и комара. Давам ти два процента от печалбата си от Левантинското дружество, но ще ти се изплаща само половината. Останалата част ще инвестирам вместо теб.
Колко щедро, иронично помисли Смит, докато удобно се настаняваше в креслото и протягаше крака. Той отпи голяма глътка от бирата си и рече:
— Баща ми и брат ми спестяваха постоянно. И двамата умряха, преди да успеят да се насладят на плодовете от труда си.
Ричард си спомни за предупреждението на Бъргли: Неблагонадежден… замесен в смъртта на баща си и брат си… пропилял наследството. Ричард поклати глава. Двамата с Уилис бяха израснали заедно и си бяха почти като братя. Докато не му докажеха обратното, отказваше да повярва на тези клевети.
— Да не искаш да опъвам врат от сутрин до мрак, без да си позволя и най-невинното забавление? — попита Уилис.
Ричард се смръщи.
— Забавленията се превръщат в твоя страст, Уил. Нима си решил да лишиш сина си от наследство?
— Аз нямам син.
— Което и се опитвам да ти кажа — един ден ще имаш.
— По-добре се погрижи сам ти да се сдобиеш със син — отвърна Уилис. — Без наследник никога няма да видиш Ирландия. Между другото, как стои въпросът с Моргана Талбот?
— След като прекарах една седмица в замъка Лъдлоу, ми стана ясно, че женитбата с нея би била прекалено голяма жертва — отвърна Ричард. — Освен, разбира се, ако не намирам удоволствие в това, постоянно да имам някакви грижи.
— Една богата наследница е точно това, от което имам нужда — подхвърли Уилис. — Би ли имал нещо против, ако си опитам късмета с Моргана?
— Ни най-малко — отвърна Ричард. — Другата дъщеря на херцога ме интересува много повече.
— Талбот има само една дъщеря.
— От няколко дена още една млада дама се радва на честта да бъде дъщеря на негова светлост.
— Какво говориш?
— Спомняш ли си двамата уелсци от „Петела“? — Ричард прие кимването от страна на събеседника си като подкана да продължи. — Момичето, което ги съпровождаше, всъщност е дама, поточно извънбрачна дъщеря на херцога. Той я призна и аз възнамерявам да я поухажвам.