— Ние, уелсците, можем това-онова.
Усмихнат, Ричард я покани да седне пред огъня.
— Ще ви предложа някои книги.
Докато Кийли се настаняваше в креслото, Ричард й подбра няколко книга на различни теми. Подреди ги една върху друга на пода и й подаде най-горната:
— Това е една от любимите ми книги, казва се „Животът на светците“.
— Искате да подсилите морала ми ли? — дръзко подхвърли Кийли и пое книгата.
Момичето постави книгата в скута си и я разлисти. Свещени камъни! — смутено си помисли тя. „Животът на светците“ бе написана на някакъв чужд език, а тя едва четеше дори на английски. Дали това не бе особеният му начин да се шегува?
Не особено развеселена, Кийли разглеждаше графа с бялото на окото си. Той сякаш я бе забравил. Ако искаше да се шегува за нейна сметка, трябваше доста да почака. Кийли реши да се престори, че чете.
Тя се опита да съсредоточи цялото си внимание върху неразбираемите знаци, но не можеше да се сдържи от време на време да не поглежда към графа. Погледът й издаваше възхищение, сякаш момичето несъзнателно отдаваше дължимото на външността му — огненочервената коса, смарагдените очи, фино изваяните черти на лицето.
Кийли въздъхна. Графът бе един оживял момичешки блян и несравнимо по-интересен от „Животът на светците“.
Тя отпусна глава на облегалката на креслото си и затвори очи. Безпокойството за братовчедите й не й даваше мира, но топлината и чувството за сигурност взе връх и тя неусетно задряма.
— Проклятие — избоботи Ричард и ядосано захвърли перото. Току-що за десети път бе събрал една колона с цифри и за десети път бе получил различен резултат. Той погледна към гостенката си. Момичето бе виновно. Присъствието й го разсейваше.
И тъй като имаше нужда от почивка, Ричард си наля чаша уиски. Той отпи и направи гримаса. Питието си го биваше — така изгори вътрешностите му, че Ричард се закашля. Истинска загадка бе за него как Иън, съпругът на сестра му, можеше да го пие.
С чаша в ръка, Ричард се изправи и се запъти към креслото в другия край на стаята, в което спеше гостенката му. Госпожица Кийли бе една омагьосваща тайна, а предизвикателството да я разкрие го изкушаваше неустоимо.
Ричард се опита да си представи Моргана Талбот спяща в това кресло. Не му се удаде. Пред очите му неизменно изникваше Кийли с блестящите си катранено черни коси, дългите тъмни мигли и безупречното снежнобяло лице. О, боже, как я желаеше!
Погледът на Ричард се плъзна обратно към писалището. Дългът зовеше… не, крещеше. До утре сутринта трябваше да е изчислил окончателната сума, която искаше от него кралицата.
Когато вдигна книгата от скута на Кийли, Ричард трябваше да стисне устни, за да не се разсмее на глас. Гостенката му бе чела „Животът на светците“ на обратно. Очевидно латинският не се числеше към талантите й.
Ричард с нежелание се върна към бюрото си, където го чакаха отвратителните колони с цифри. Когато погледът му отново спря върху Кийли, графът се ухили. Като си представеше човек светците и живота им, обърнати с главата надолу!
Когато стана време за вечеря, Дженингс почука на вратата и влезе в кабинета. Преди да бе успял да каже нещо, Ричард му направи знак да говори тихо, за да не събуди Кийли.
— Да почакам ли с вечерята, господине? — прошепна икономът.
— Дайте ми още няколко минути, за да я събудя — отвърна Ричард. — Сложете масата тук.
Дженингс кимна и безшумно изчезна.
Ричард се наведе над Кийли и прошепна на ухото й:
— Време е да се събудите, госпожице. — Когато момичето най-сетне отвори очи, той имаше чувството, че ще се изгуби в необятната им синева. Красотата опиваше сетивата му като старо, тежко вино.
— Вечерята ще бъде сервирана след малко — обясни той, опитвайки се да вдиша възможно най-много от нежното й ухание. — Надявам се да сте толкова гладна, колкото уморена бяхте.
Кийли се изчерви. Неприятно й бе, че я бяха спипали да спи. Как беше възможно да й се случи в дома на този мъж? При това в негово присъствие! Да не би той да притежаваше някакви магически сили?
— Успяхте да ме заблудите — рече Ричард.
— Трябва да поговорим за…
— След вечеря.
Същинско въплъщение на любезността, Ричард съпроводи гостенката си до наредената за двама души маса и й държа стола, докато сядаше. Наблюдавайки я през масата, установи, че принадлежеше към малкото жени, чиято красота бе съвършена независимо от обстоятелствата.
В средата на масата имаше букет — една единствена червена роза и синьо-виолетови цветя, които Кийли не познаваше.
— Това е последната роза за този сезон — рече Ричард, забелязвайки, че вниманието на гостенката му е привлечено от букета.