— Обичам рози — обясни Кийли. — Веднъж имах котка, която много обичаше рози.
— Ароматът я е привличал.
Кийли се засмя.
— Мисля, че по-скоро вкусът. Пърси ги намираше за неустоими. Направо им се нахвърляше.
Ричард се засмя, а погледът му стана по-топъл. Кийли докосна едно от синьо-виолетовите цветчета.
— Как се казват тези цветя?
— Nigella damascena.
Тя погледна домакина си въпросително.
— Тук са известни под името девици в зелено или челебитки.
— Какво красиво име — въздъхна тя. — Обичам цветята и дърветата.
— Красотата им бледнее пред вашата прелест, госпожице.
Кийли се изчерви. Никой мъж не й бе говорил така.
Тя погледна плахо изпод спуснатите си мигли и се почувства като глупачка, за каквато той без съмнение я смяташе. Как бе дръзнала да седне на една маса с благородник от двора на кралица Елизабет, с един светски мъж? След това си спомни за Одо и Хю. Бесилките на Тибърн. Това я възпря да си тръгне още начаса.
Масата бе отрупана с най-изискани блюда. Имаше стриди в зелен сос, тънки резенчета свинска шунка, грах с пресен лук, а за десерт — пудинг със стафиди и ядки. До всяка от чиниите бе поставена по една винена чаша.
— Това ли е всичко, ваша светлост? — попита Дженингс.
Ричард погледна гостенката си.
— Аз… аз бих предпочела чаша мляко вместо вино — призна Кийли.
— Донесете на дамата мляко, Дженингс — нареди Ричард и хвърли поглед на другите прислужници, които веднага напуснаха стаята. — Обикновено се храня в залата, но сега реших, че ще ви е по-приятно тук, където можем да останем сами.
Кийли го погледна изпод дългите си, гъсти мигли. Душевната хармония й изневеряваше, а нервите й бяха изопнати до скъсване. Как трябваше да се държи с най-богатия английски граф една обедняла уелска принцеса? Всъщност те нямаха нищо общо помежду си.
Кийли вдигна чашата с мляко и отпи една глътка. Когато я остави обратно на масата, приличаше на малко момиченце с тънки бели мустаци, но теменужено сините очи под дългите мигли издаваха, че тя не е дете.
Ричард бе като хипнотизиран. Той успя да откъсне поглед от тези невероятни очи, но след това бе привлечен от примамващите устни. Неочаквано изпита болезнено желание да оближе млякото от горната й устна. А след това…
Кийли облиза с език устните си и мустаците от мляко изчезнаха. Този жест бе колкото невинен, толкова и изкусителен.
Ричард затвори очи, за да не се поддаде на изкушението и потисна един стон. Костваше му огромни усилия да запази самообладание.
— Опитайте шунката — нареди той със строг глас, който трябваше да прикрие желанието му.
Кийли поклати глава.
— Трябва да се храните — настоя той. — Някой лек летен бриз е достатъчен, за да ви отвее.
— Не обичам свинско месо — обясни Кийли. — Никога не го докосвам.
Ричард, който досега бе ял всичко, което му се сервираше, при това с удоволствие, не прояви никакво разбиране към странната й антипатия. Той вдигна едно резенче шунка и се опита да я придума.
— Съвсем малко.
— Моля ви, не мога.
— Назовете ми поне една разумна причина.
— Не понасям свинско месо. — Кийли го погледна в очите. — И вие нямаше да можете, ако знаехте, че някога сте бил убит от глиган.
Ричард я зяпна объркан. Какво, по дяволите, говореше тя?
— Някога съм била убита от дива свиня — опита се да му обясни Кийли. — В друг живот, разбира се. — Тя замълча, ужасена от онова, което бе издала.
— Друг живот? — повтори Ричард.
— Вече съм се раждала много пъти. — На лицето й отново се появи същата многозначителна усмивка. Тя протегна длан, за да докосне неговата. — И вярвам, че и за вас това не е първият живот.
Отначало Ричард изпита желание да отдръпне ръката си и да обясни на момичето, че се е побъркало.
Успя да потисне този пръв порив, но много по-трудно му бе да се въздържи да не се засмее на глас.
След това обаче реши да се възползва от настроението й. Той я дари с най-неотразимата си усмивка и постави длан върху нейната, за да й обясни с треперещ от страст глас:
— Имам чувството, че ви познавам много, много отдавна.
Кийли сведе поглед. Страните й бяха пламнали и сега тя бе по-червена от последната лятна роза насред букета от челебитки.
— Моля, пуснете ми ръката? — прошепна тя.
— Разбира се. — Сега, когато отново се чувстваше господар на положението, Ричард се подсмихна вътрешно. Скромността й говореше за необикновена добродетелност, а това му харесваше. Не познаваше никоя друга жена, която да прилича на нея. Скоро щеше да разпръсне тайната, която я обгръщаше, и да узнае странната й съдба.
След вечеря той отведе Кийли до едното от креслата пред камината и седна в другото. След това протегна дългите си крака и я погледна в очите.