— Вероломно копеле! — Моргана вдигна обсипаната си с бижута ръка и зашлеви плесница на Кийли.
Ударът бе толкова силен, че Кийли политна назад и падна на тревата до каменната пейка.
Когато останалите трима й се притекоха на помощ, Кийли отклони поглед и прошепна:
— Благодаря, нищо ми няма.
— Устната ти кърви — каза Хенри и й подаде носната си кърпичка. Кийли погледна първо кърпичката, а след това него.
— Чиста е, още не съм я използвал.
Колкото и да й бе зле, Кийли не можа да не се усмихне на тази забележка. Тя пое кърпичката и я притисна към устните си.
— Може ли да ти помогна? — попита Хенри.
Кийли поклати глава и обясни, без да се обръща:
— Съжалявам, ако съм ви причинила болка, госпожице Моргана. — Мисълта, че Ричард бе ухажвал сестра й я болеше повече от кървящата устна.
— Кийли не е виновна — намеси се госпожа Даун. — Графът бе този, който настоя да се ожени за нея. Девъро я обожава. Очевидно заради благия й характер.
— Просто не мога да повярвам, че всичко това е истина — със сълзи на очи проплака Моргана.
— Върви в стаята си — нареди херцогът. — И не смей да се появяваш преди вечеря, иначе ще усетиш колана ми.
— Ти си на нейна страна! — извика Моргана. — Тя е насъскала срещу мен собствения ми баща!
— Изпълнявай каквото ти казах — Строгият тон трябваше да предупреди момичето, че търпението му се е изчерпало, но Моргана не осъзна това.
— Трябваше да се досетя, че копелето вече ти е разказало как я изхвърлих от Лъдлоу — изфуча Моргана.
— Какво си направила? — изрева херцогът с пламнало от гняв лице.
Моргана разбра, че е сбъркала.
— Аз… аз… мислех, че не би желал да ти се напомня за някогашните ти прегрешения.
Без предупреждение херцогът зашлеви дъщеря си, сграбчи я за ръката и я повлече след себе си към къщата, където виковете й за милост станаха още по-отчаяни.
Хенри се захили злорадо, доволен, че сестра му бе паднала в гроба, който сама бе изкопала. Графиня Чешир също се засмя и се запъти към къщата.
Само Кийли остана сериозна. Тя седеше, опряла гръб на каменната пейка, а по страните й се стичаха сълзи.
— Сигурна ли си, че ти няма нищо? — попита Хенри, докато й помагаше да стане от земята. След това седна на пейката до нея.
Кийли се потопи в мъката си, взирайки се в далечината с празен поглед. Тя отчаяно се опитваше да се овладее, но не успяваше. От гърдите й се откъсна сърцераздирателна въздишка, момичето зарови лице в шепите си и избухна в сълзи.
— Ще се почувстваш ли по-добре, ако се облегнеш на рамото ми? — попита Хенри, който не знаеше с какво друго да й помогне.
Галантното предложение толкова изненада Кийли, че тя на мига престана да плаче, изгледа брат си и направи опит да се усмихне.
— Много се радвам, че си мой брат. — След пристъп на хлипане тя продължи: — Благодаря за писмото, което ми изпрати.
Хенри се ухили.
— Няма за какво. Освен това ми достави огромно удоволствие да проваля плановете на Моргана.
— Устната ми още ли кърви?
Хенри се наведе към нея, огледа устната й и кимна.
— Притисни кърпичката силно — посъветва я той.
Кийли последва съвета му.
— А сега ми разкажи — помоли я Хенри със злобно святкащи очи — как успя така да оплетеш неуловимия граф Базилдън?
— Мили братко, боя се, че си си съставил съвсем невярна представа за тази история — с болка в гласа отвърна Кийли. — Този негодник, графът, оплете мен.
— И как успя да го направи?
Калили сви рамене и му разказа за събитията, довели в крайна сметка до конфузната ситуация в спалнята на графа.
— Никога няма да разбера как негова светлост се появи точно в този момент. — завърши разказа си тя. — Само госпожа Даун знаеше къде съм, а дори и на нея не бе известно, че графът бе на легло, когато го посетих.
Хенри се учуди на наивността на сестра си и с усилие се сдържа да не се разсмее.
— Не бива да подценяваш графиня Чешир, само защото тя… — той замълча насред изречението и се закашля, за да заличи ефекта от смущението си при мисълта за онова, което едва не изрече. — Сама видя колко умело успя да докара Моргана до днешната истерия.
— Никой не може да ни накара да извършим нещо, освен ако сами не допуснем това — възрази Кийли. — Всяка душа е отговорна за собствената си съдба. — Ако не бе отблъснала предложението ми за сближаване, можеше да се наслади на този чудесен есенен следобед, вместо да плаче сама в стаята си.
— Сигурен съм, че Ашмол ще я утеши. — Хенри внимателно отдръпна ръката на сестра си от устните й и отново ги огледа. — Престанала е да кърви — обясни той, за да добави любопитно: — Девъро трябва много да те желае.