Лестър, Англия
През този августовски ден слънцето грееше високо на безоблачното небе. Вече почти месец незапомнени горещини измъчваха жителите на Лестър.
Някакъв самотен конник достигна върха на обрасъл с трева хълм и при гледката, която се разкри пред него, сърцето му трепна от радост. След неколкодневна езда под изгарящото слънце граф Базилдън бе достигнал целта си — лятната резиденция на кралица Елизабет. Пред него се издигаше замъкът Кенилърт, домът на Робърт Дъдли, граф Лестър.
Старият замък открай време се свързваше с името на крал Артур и Ричард Девъро знаеше историята му. Огромното имение първоначално било норманска крепост. Хенри V бе прибавил лятна къща с изкуствено езерце, а Дъдли бе наредил да построят още сгради в по-изящен стил с високи прозорци, каквито бяха на мода в момента.
— Не разбирам защо Елизабет е толкова благосклонна към сина на един предател — говореше си сам Ричард. Членовете на рода Дъдли бяха толкова верни, колкото постоянен бе вятърът — днес така, утре иначе.
Ричард искаше да сложи край на това уморително пътуване и пришпори коня си, който измина разстоянието до великолепното имение в галоп. Едва бе влязъл във вътрешния двор, мъжът скочи от седлото и хвърли поводите на едно конярче.
— Погрижи се добре за него — нареди му Девъро.
— Да, ваша светлост — отвърна момчето с широка усмивка.
— Вече се чудех къде се бавиш — достигна до слуха на Ричард познат глас.
Той се обърна и подаде ръка на барон Уилис Смит, един от най-близките му приятели.
— Не вярвам Дъдли да ми е приготвил стая — рече Ричард.
— Всичко тук е претъпкано — отвърна Смит. — За щастие успях да ти запазя един нар в моята стая.
Добрите познайници граф Базилдън и барон Смит се запътиха към главната постройка. Жените, край които минаваха — знатните дами, също както и обикновените прислужници — спираха, за да се насладят на съвършената гледка, която представляваха двамата мъже.
И двамата бяха чудесно сложени. Имаха широки рамене и тесни тазове, а прилепналите панталони подчертаваха мускулестите им бедра. Приликите между двамата обаче свършваха дотук.
Високият граф със зелени очи и бакъреночервени къдрици стъпваше с елегантността на хищник. По-силният чернокос барон имаше дълбоко поставени кафяви очи и по-скоро тромава походка.
Ако имаха избор, почитателките на мъжката красота без съмнение биха избрали графа, който, както всеки знаеше, беше по-богат и от папата.
Барон Смит вечно имаше финансови затруднения, въпреки че пронизващият му поглед обещаваше повече от злато и скъпоценни камъни.
— Госпожа Мери и госпожа Джейн ме тормозеха през цялото време. На всяка цена искаха да узнаят кога пристигаш — разказваше Уилис Смит, докато влизаха в главната постройка. — Да не мислиш, че можеш да си играеш с две любовници в една и съща къща, без да се насадиш на пачи яйца?
Не получи никакъв отговор. Забелязал, че приятелят му е спрял, Смит се обърна.
Ричард стоеше насред огромното фоайе и гледаше към някаква млада дама. Когато русата красавица разпозна графа, тя спря, направи реверанс и му хвърли очарователна усмивка. След като я бе измерил от главата до петите и я бе съблякъл с поглед, Ричард й смигна многозначително.
— Госпожица Сара изглежда особено привлекателна — отбеляза той, проследявайки я със смарагдено зелените си очи.
— Дали ще й се усмихне съдбата да стане следващата ти любовница? — попита Уилис. — Или това щастие ще я отмине?
Ричард наблюдаваше приятеля си с бялото на очите си.
— Уил, добре знаеш, че не си падам по разни шушу-мушу с неомъжени жени.
— Девъро!
Чул името си, Ричард се обърна и изчака граф Лестър, който идваше насреща им.
— Добре дошъл в Кенилърт. Кралицата тъкмо си почива от сутрешния лов — обясни Дъдли. — Да й съобщя ли за пристигането ви?
— Бих предпочел най-напред да сваля прахта от себе си, преди да се представя на нейно величество — отвърна Ричард. — Кажете на Бъргли, че съм тук и нося важни новини.
— Надявам се, не лоши.
— Напротив, дори доста добри.
— Така ли… и какви? — думите се бяха изплъзвали от устните на Лестър, преди той да прехапе език.
Ричард го погледна в очите с поглед, който трябваше да подскаже на събеседника му, че това ни най-малко не го засяга.
— Настаняването на кралската свита не е проста работа — обясни Дъдли след кратко смущение. — Ще се наложи да делите една стая със Смит.