— Искаш да кажеш, че нямаш нищо против убежденията ми?
Ричард надмогна себе си и кимна.
— Болшинството от хората в тази страна хич няма да погледнат с добро око на уменията ти. Трябва да ги запазиш в тайна.
— Но разбира се — с готовност се съгласи Кийли. Двете е Мегън винаги се бяха крили от хорските погледи и любопитни уши.
Ричард въздъхна дълбоко.
— Какво правеше навън? — попита го тя.
— Исках да посрещна изгрева, защото знаех, че ти ще направиш същото — призна той.
Думите му извикаха на устните й чаровна усмивка.
— Нямах представа, че ще те заваря да се мотаеш из градината ми и да изричаш заклинания — накара я да се разсмее Ричард. Слез това се изправи и й подаде ръка. — Ще те отведа в къщи.
Щастлива, че не се налага повече да крие тайната си от него, Кийли го улови под ръка и се притисна към него. Двамата се отправиха към Талбот Хаус.
— Днес ще ти покажа Лондон — сподели Ричард, когато достигнаха парка на херцога. — Ще те взема в десет.
— Не мисля…
— Може би предпочиташ да прекараш сутринта в компанията на Моргана? — попита я той, повдигайки вежди.
— Ще бъда готова в девет — отвърна Кийли и изчезна в къщата.
Ричард тъкмо се канеше да си тръгне, когато видя херцога да излиза от конюшните. Робърт Талбот бе целият в кръв и мръсотия, но грееше от щастие.
— Любимата ми кобила току-що се сдоби с жребче — обясни той, без да откъсва поглед от вратата, зад която само преди миг бе изчезнала дъщеря му. — Ужасно рано е за посещение — забеляза той.
— Заварих годеницата си да се мотае в градината ми, напявайки заклинания — отвърна Ричард, любопитен да види реакцията на херцога.
За миг Робърт Талбот сякаш си бе глътнал езика, но бързо се овладя.
— Сомнамбулство навярно — излъга той, избягвайки погледа на графа.
— Нищо подобно — ухили се Ричард и неодобрително поклати глава. — Добре знаете за какво става дума, прав ли съм?
Херцогът кимна.
— Как може да й позволите да се излага на опасност. Забранете й.
— В продължение на осемнадесет години не съм играл никаква роля в живота й — прекъсна го херцогът. — Мегън й е предала своите странни, но невинни убеждения. Не можем да променим миналото, Девъро. Можем да влияем единствено на бъдещето.
— Сега вие отговаряте за нея — напомни му Ричард.
— Папата би ли се обърнал против католическата църква? — парира херцогът. — Не вярвам. Също толкова малко Кийли би могла да се откаже от онова, което е част от духовната й същност. Дъщеря ми би предпочела да умре, вместо да се отклони дори на крачка от избрания път. Както добре знаете, уелсците никога не са били практични. За тях е нещо обичайно да загинеш заради убежденията си.
— Ако някой от придворните се откроява, веднага привлича вниманието върху себе си — вметна Ричард. — Това може да бъде опасно, и дори фатално.
— Кийли има нужда от мъж, който е достатъчно силен, за да се грижи за сигурността й, дори срещу кралицата — отвърна херцогът. — Ако сте неспособен, откажете се. Ще й намеря друг съпруг.
При тази обида Ричард потръпна, но не каза нищо.
— Още ли сте решен да се ожените за нея? — попита херцогът.
— Да. — Без нито дума повече, Ричард се обърна и се запъти обратно натам, откъдето бе дошъл.
Херцогът го проследи с поглед, подсмихвайки се.
— Младоците като теб мислят, че знаят всичко — доволно промърмори Робърт Талбот. — Девъро, на път си да получиш един от най-важните уроци в живота си. Когато една жена спечели сърцето на някой мъж, свободата и душевният му покой вече са минало.
Есента бе настъпила с цялата си прелест. Утринната мъгла се вдигаше под лъчите на слънцето, а нежен бриз галеше лицето на Кийли и развяваше наметката й, докато чакаше на уговореното място появата на графа.
Под вълнената наметка Кийли носеше виолетова вълнена рокля и бяла ленена блуза. Катранено черната й коса бе сресана на път и сплетена на дебела, навита на кок плитка.
— Още веднъж добро утро — поздрави я Ричард с дружелюбна усмивка. — Красотата ти прави деня ми сладък и приятен.
Кийли се изчерви и отвърна на усмивката му. Изпод дългите си, гъсти мигли тя се любуваше на графа. Ричард бе облечен изцяло в черно. Напомняше й на прекрасна граблива птица и изглеждаше много по-благороден и възхитителен от наплесканите с руж контета от двора на Елизабет.
— Не бива да яздиш на мъжко седло — вметна Ричард, докато й помагаше да се качи на Мърлин. — Английските дами яздят на дамски седла.
— Ние в Уелс не сме толкова придирчиви — отвърна Кийли. — Обичам да усещам Мърлин между краката си. Иначе изобщо не бих могла да яздя.
Ричард се изчерви. Колкото и невинно да бяха казани последните думи, те го възбудиха. Той я зяпна, но Кийли само се усмихна със загадъчна усмивка. Съзнаваше ли тя колко многозначителна бе забележката й? Възможно ли бе жена на нейната възраст да е толкова безхитростна?