Ричард и Кийли насочиха конете си на североизток и бавно тръгнаха по брега. Лондон се намираше на изток от Талбот Хаус.
— Днес устната ти изглежда по-добре — забеляза Ричард. Малко по-късно: — Знаеш ли всъщност, че Мърлин е кобила?
— Да. Как се казва конят ти?
— Няма име.
— Всяко същество има нужда от име — упрекът в гласа й бе недвусмислен.
Ричард я погледна с бялото на окото си.
— Ти му дай име, съкровище.
Кийли впери очи в красивия вран кон, замисли се малко и рече:
— Пипер.
Ричард се изкиска.
— Пипер не е подходящо име за коня на един граф.
— Искаш име, което да подхожда и за човек?
Ричард кимна.
— Почакай, какво ще кажеш за Глупчо?
Ричард се извърна и видя насреща си подигравателно усмихнатото й лице. Сега и сам той не можа да не се засмее.
— Ще го кръстя Черен пипер.
Докато яздеха покрай брега, Ричард й показваше различните забележителности. Двамата минаха покрай Лестър Хаус, отделена само с едно стълбище от Аръндел Хаус. Отдясно беше дворецът, където бяха живели Едуард VI и Джейн Грей — по различно време, разбира се. Пред тях се издигаше Уестминстър Хол и Уестминстърското абатство, където един до друг бяха погребани старият крал Хенри и любимата му, кралица Джейн Сиймор.
При Чаринг Крос Ричард и Кийли свиха надясно и влязоха в Лондон. Наоколо ставаше все по-оживено, така че те се видяха принудени предпазливо да си пробиват път из тесните улички.
Често се случваше някой любопитен минувач да спре и извърне глава след тях. Кийли се чувстваше все по-неловко. Тя поглеждаше крадешком към графа, но Ричард, изглежда, ни най-малко не се безпокоеше от любопитните погледи на лондончани. Напротив, сякаш изобщо не ги забелязваше.
— Да живее Мидас! — провикна се един по-дързък зяпач.
Ричард се засмя и хвърли на мъжа една монета.
— Бог да пази кралицата — извика той.
При катедралата „Сейнт Пол“ Ричард и Кийли свиха наляво. Улицата ги изведе право на Темз Стрийт. Кийли нямаше никаква представа къде отиват, тя просто следваше графа.
— Първата ни цел е извън Лондон, на изток — обясни той. — Тауър е най-прочутият символ на Англия. Представлява нещо средно между дворец, гарнизон и затвор. Елизабет никога не отсяда там, защото й напомня за не особено радостни времена. Но нощта преди коронацията прекара там, както изисква традицията. Тогава още бях съвсем малък, но родителите ми присъстваха на коронацията.
В края на Темз Стрийт се издигаше мрачният Тауър. Ричард спря коня си и заразказва:
— Баща ми лежа в кулата по нареждане на стария крал Хенри.
— Той е оживял и ти е разказвал за това? — изненадано попита Кийли. Дори до затънтения Уелс бяха достигнали ужасните истории за английските крале и техния зловещ Тауър.
Ричард се усмихна на наивността й.
— Съкровище, Тауър не е нито тъмница, нито килия за мъчения. Много е лесно да избяга човек, ако има достатъчно пари, за да подкупи пазачите, или смелост, за да скочи в Темза.
— Баща ти е избягал?
Ричард поклати глава.
— Баща ми най-спокойно си излязъл през вратата, когато гневът на Хенри преминал.
— За какво е лежал?
— Оженил се за майка ми без позволението на краля.
Когато минаха през портите на замъка, по гърба на Кийли полазиха тръпки.
— Над този замък тегне проклятие — каза тя. — Уилям Завоевателя сипвал драконова кръв в хоросана.
Ричард й хвърли развеселен поглед.
— Няма никакви дракони, съкровище, освен в живата фантазия на такива като теб.
След тези думи той скочи от коня и помогна на Кийли, която не се отделяше от него. Тук се чувстваше потисната.
Каквото и да говореше графът, дълбоко в себе си Кийли знаеше, че из замъка обикалят прокълнати да не намерят покой до края на света, души. Кой християнин притежаваше знанията и дързостта да помогне на тези изгубени души да намерят пътя към отвъдното?
Двама гвардейци в аленочервени мундири се спуснаха към тях, за да се погрижат за конете им. Ричард хвърли на всеки от тях по монета.
— Ще останем за службата в църквата — обясни им той. — Не ни трябва ескорт.
Някакво необикновено ръмжене проряза въздуха. Кийли хвърли към графа изпълнен с ужас поглед.
— Тук има призраци!
Ричард се подсмихна, но загрижено я взе в обятията си. Стражите се ухилиха един на друг.
— Това са лъвовете на кралицата — обясни Ричард. — По-късно ще минем покрай тях.