Той улови Кийли за ръка и я поведе надолу.
— Оттук — посочи една врата той.
Кийли не го чу. Цялото й внимание бе привлечено от една друга врата, малко по-надолу.
— Какъв е този вход? — прошепна тя.
— Казва се „Портата на предателите“.
Кийли потръпна. На душата й легна тъмен облак на отчаяние, който притъпяваше сетивата й и тя потърси закрита в прегръдката на графа.
— Не мога да понеса безнадеждността на това място. Изведи ме оттук.
— Съкровище, само предателите трябва да се боят от Тауър — усмихнато я увери Ричард. Изглежда славата на замъка бе стигнала чак до Уелс. — Това е просто един замък, нищо повече.
— Всяко място притежава определена аура — настоя Кийли. — Аз съм по-чувствителна от теб и чувам ужасяващите писъци на душите, погребани до края на света в тези стени. Вие, англичаните, не виждате по-далече от носа си.
— Мъртвият си е мъртъв — подразнен отвърна Ричард. — Който веднъж е легнат в гроба, не може да ни говори.
— Ужасно се заблуждавате, ваша светлост.
— Нима уелсците се водите само по страха, а не по разума си?
— Не ми е добре — обясни Кийли — Покажете ми пътя, може би ще успея да помогна на някоя от тези бедни заблудени души.
— Само не започвай пак твоите езически заклинания — остро я сряза Ричард, когато излязоха в обраслия с трева вътрешен двор. — Постройката насреща е параклисът „Сейнт Питър“. Всеки ден в единадесет часа дворцовият свещеник отслужва свещена меса.
Във вътрешния двор цареше необичаен покой, сякаш сивите стени държаха тишината в плен. Във въздуха висеше хладен полъх.
Кийли имаше чувството, че е попаднала в друг свят. Шумното множество, изпълващо лондонските улици, сякаш бе останало на милиони мили разстояние. Тя потръпна, а фините косъмчета по врата й се изправиха. Когато се огледа, видя някаква тъмнокоса жена да се разхожда насам-натам покрай прозореца на офицерското помещение.
— Кой е това? — прошепна тя и погледна годеника си.
Ричард хвърли поглед през рамо, но не видя никого.
— За кога говориш?
— Там, горе… — Кийли отново вдиша поглед към прозореца, но жената бе изчезнала. — Ах, забрави.
Докато пресичаха постлания с калдъръм двор, Ричард се поколеба дали да разкаже на Кийли зловещата история на този двор, но се отказа. Годеницата му, изглежда, не се наслаждаваше особено на този излет и той вече бе започнал да съжалява за решението си да я доведе тук.
Крал Хенри VII бе построил параклиса в ранен тюдорски стил. Подът бе покрит с каменни плочи, а пейките бяха от полирано дърво. Проникващата през високите прозорци светлина падаше върху олтара и караше месинговите предмети да блестят. Покривът над главите им бе от скъпо кестеново дърво.
Камбаната на кулата удари единадесет часа. Кийли трепна и се огледа уплашено.
— Спокойно, съкровище. Не се бой — прошепна Ричард. Какво, за бога, толкова я разстройваше? Откакто бяха влезли през средната порта, Кийли бе нервна като млад войник преди първата си битка. Дали състоянието й имаше нещо общо със странните й вярвания? Ричард искрено се надяваше да не е така. Кралица Елизабет настояваше придворните й да я съпровождат по време на литургия. Можеше един-два пъти да измисли извинение за жена си, но ден след ден — беше просто немислимо.
След като ударите на камбаната заглъхнаха, се появи кралският каплан. Пищно облечен в одеждите на дворцов свещеник, той кимна на Кийли и Ричард — единствените богомолци тази сутрин.
Утринната меса започна. С напредването й Кийли ставаше все по-неспокойна. Всеки нерв в тялото й бе изопнат до скъсване. Налегна я дълбока мъка. Имаше чувството, че хиляди души я молят за помощ. Нима графът не чувстваше нищо от надвисналото във въздуха нещастие? А свещеникът? Единствено тя ли имаше сетива за ужаса на миналото?
Кийли седеше неподвижно до Ричард, но кръвта пулсираше във вените й. Нервите й бяха изопнати до скъсване, а над горната й устна избиха капчици пот. Задъхваше се. Кийли скочи неочаквано и се опита да мине покрай Ричард, за да потърси спасение навън, но той я сграбчи за ръката.
— Пусни ме! — извика Кийли.
Свещеникът се обърна и слисано видя една развълнувана дама да се опитва да се отскубне от хватката на граф Базилдън.
Със силата на отчаянието тя отблъсна Ричард и се втурна към вратата, за да падне на колене навън върху хладната, влажна трева. Свела глава, Кийли жадно поглъщаше живителния въздух.
— Скъпа, болна ли си? — попита Ричард, който бе коленичил до нея.
Кийли го погледна и видя колко е угрижено лицето му. Тя поклати глава.
Графът й помогна да се изправи и я притисна в обятията си.
— Трябваше да ми кажеш, че не се чувстваш добре.