Кийли се облегна на силната му, топла гръд. Спокойните, равномерни удари на сърцето му й помогнаха да се овладее. Погледът й се плъзна към параклиса, а след това към площада, където се изпълняваха екзекуциите. Накрая теменужено сините й очи спряха върху него и тя каза с глас, който бе побрал цялата й мъка:
— Това е най-тъжният площад на света.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ричард и нежно я погали по гърба. — Когато мога, винаги присъствам на месата. Не съм искал да те притесня.
— Под плочите на църквата са погребани убити кралици — с треперещ глас отвърна Кийли. Тя се обърна и посочи към една отдалечена кула на замъка. — А там…
— Това е кулата Уейкфийдд.
— Под нея лежат двама убити принцове — обясни Кийли.
— Откъде знаеш? Никой не знае къде са погребани синовете на Едуард Плантаджанет. Чичо им наредил да бъдат убити.
Кийли не откъсваше очи от кулата.
— Грешиш. Заграбилият трона на Тюдорите е този, който…
Ричард светкавично постави ръка на устата й, за да я накара да замълчи. Кийли надникна в очите му и видя страха, който той се опитваше да скрие зад маската на гняв.
— Ричард Плантаджанет е дал нареждане за екзекуцията на принцовете — каза графът с нетърпящ възражение тон. — Никога не казвай нещо различно. От изчезването на принцовете са минали почти сто години. Няма смисъл да се ровим в стари вражди. Разбираш ли?
Кийли кимна. Внучката на мъжа, заграбил трона на Тюдорите, сега бе кралица на Англия. Да обвини основателя на тази династия в погубването на невинни деца, би било равно на самоубийство.
Ричард и Кийли поеха обратно през вътрешния двор. Колкото повече се отдалечаваха от параклиса, толкова по-спокойна ставаше Кийли.
— Базилдън! — извика някакъв глас.
Ричард се извърна и поздрави усмихнат един мъж на средна възраст, който се приближаваше към тях.
— Уилям Кингстън, началникът на стражата на Тауър — представи й мъжа Ричард. — Веднага се връщам — каза той и се насочи към мъжа.
Кийли искаше час по-скоро да напусне това място и тъкмо се канеше да продължи, когато замръзна на място. Само на няколко крачки от нея стоеше жената, която бе видяла на прозореца.
Беше облечена доста странно. Носеше блестяща червена рокля с черна кадифена наметка върху нея. Катранено черната й коса бе сплетена на кок и придържана от украсена с перли мрежичка. Одеждите й, макар и достойни за някоя кралица, бяха малко старомодни.
Без да знае защо, Кийли направи реверанс.
— Добър ден, госпожо — поздрави тя.
— Какво правите тук? — попита жената. Имаше черни очи и изразително лице.
— Двамата с годеника ми посетихме параклиса.
Жената погледна към Ричард и рече:
— Има червена коса като съпруга ми. Веднага трябва да говоря с моя мъж. Много е важно. Не сте ли го виждали?
— Не познавам съпруга ви — отвърна Кийли, — но годеникът ми познава много хора тук. Как се казва съпругът ви?
— Хенри — развеселена отвърна жената и добави: — Дете, пази се от коварния тъмен ковач.
Кийли зяпна. Стоеше с отворени уста, без да издава нито звук — това предупреждение — почти същите думи, с които я бе предупредила Мегън.
— Кийли!
Кийли се извърна. Ричард и началникът на стражата се приближаваха развеселени.
— Молеше ли се, или си говореше сама? — попита Ричард.
— Нито едното, нито другото. Разговарях с тази дама — отвърна Кийли. Тя се обърна към Уилям Кингстън. — Бихте ли намерили съпруга й?
Неочаквано и двамата мъже придобиха сериозен вид.
— Съкровище, ти си съвсем сама — каза графът.
Кийли се извърна.
— Само преди миг тя беше тук. Трябва да познавате съпругата на Хенри. Не я ли видяхте, докато разговаряше с мен?
— Дамата беше облечена в червено и черно, прав ли съм? — попита Уилям и се прекръсти.
Кийли кимна. Изпита облекчение от факта, че мъжът я познаваше.
Уилям Кингстън неуверено погледна графа.
— Бил е духът на кралица Ана.
Ричард се разсмя на глас и потупа мъжа по рамото.
— Стига, Кингстън. Няма никакви духове.
— Баща ми е бил началник на стражата в Тауър в смутни времена — обясни Кингстън. — Кралицата прекарала последните си дни в помещението на офицерите. Често я виждали да обикаля пред този прозорец, но никога не е говорила.
— Душата й е пленница между два свята — привлече вниманието на мъжете Кийли. — Може би бих могла… — Видяла изражението на Ричард, тя замълча.
— Мисля, че е най-добре да тръгваме — каза Ричард, стисна годеницата си над лакътя и я поведе към портата. — Не споменавай пред никого за случилото се днес — заповяда й той. — Елизабет няма да остане особено доволна.