Кийли плъзна поглед от смарагдено зелените му очи към протегнатата длан, а след това към мъжката му гордост. Тя протегна ръка и каза:
— Господине, вие имате бемка на върха на… ах! — За нейна най-голяма изненада от докосването членът му неочаквано се втвърди. — О, той се движи!
— Само когато аз пожелая — обясни й Ричард. — Това, което виждаш, е луничка. Дамите имат бемки, а мъжете — симпатични лунички.
Ричард я вдигна на ръце и я хвърли на леглото. След това се хвърли върху нея.
Кийли и Ричард прекараха цялата сутрин и голяма част от следобеда в леглото, наслаждавайки се на топлите лъчи на слънцето и свежия летен бриз. В кралството на своето легло.
13
— Готова ли си? — попита Ричард, втурвайки се в спалнята й. — Вече закъсняваме.
При тези думи Кийли, която гледаше през прозореца, се извърна. Остана неподвижна, така че той да може да я огледа. Удивеното изражение на Ричард стопли сърцето й.
Прекрасният й съпруг стоеше пред нея и я оглеждаше одобрително със смарагдено зелените си очи. Под горещия му поглед Кийли се почувства като принцеса в своята виолетова кадифена рокля, която чудесно подхождаше на очите й. Единствените накити, които носеше, бяха медальонът, брошката и пръстенът, които Ричард й бе подарил.
— Как ме намираш? — попита Кийли и се завъртя в кръг, а очите й блестяха като аметистите на брошката.
Ричард пристъпи към нея и се поклони галантно:
— Мисля, че си най-красивата жена в целия християнски свят.
Докато напускаха покоите си, Кийли огледа тъмния му костюм.
— Защо винаги се обличаш в черно? — попита съпруга си тя. — Това е цветът на тъгата.
— Не казвай на никого — помоли я Ричард и приближи устни към ухото й, сякаш се канеше да й повери някаква зловеща тайна. — Черното е единственият цвят, за който съм сигурен, че подхожда както на червената ми коса, така и на зелените ми очи.
При това признание Кийли не можа да се сдържи да не се засмее. Никога не бе предполагала, че самоувереният й съпруг може да се притеснява за нещо, още по-малко пък за това, дали цветовете на облеклото и косата му си подхождат.
— Ще присъстват ли Луиз и чичо Хол на венчавката?
— Не, тази сутрин двамата са заминали обратно за Девъро Хаус — отвърна Ричард. — Майка ми не се чувства добре в двора.
Аз също, помисли си Кийли.
— А Хенри?
Ричард поклати глава.
— Баща ти го изпрати с тях за Талбот Хаус.
— Допускам, че Моргана не одобрява тази връзка чак толкова, че да присъства на сватбата?
— Очевидно.
Ричард поведе Кийли през объркващ лабиринт от оскъдно осветени коридори към Дългата галерия, която водеше към кралския параклис, където щеше да се състои церемонията.
Когато влязоха в безлюдната галерия, Кийли почувства леден полъх.
— Тук става течение — забеляза тя.
Ричард погледна към горящите от двете страни на галерията свещи, но те изобщо не трепваха.
Кийли проследи погледа му, а очите й се разшириха от изненада. Полъхът, който бе почувствала току-що, би трябвало направо да изгаси свещите.
Колкото по-навътре в галерията навлизаха, толкова по-подтисната се чувстваше Кийли. Тя погледна към съпруга си, който изглеждаше все така спокоен.
Сърцето й се свиваше все повече и повече и тя вече не бе в състояние да следва Ричард. Възможно ли бе тук нещо да не е наред? Но тя бе прекосила тази галерия само ден по-рано, на своята собствена венчавка, и тогава не бе забелязала нищо необикновено. Наистина тогава беше безкрайно нещастна заради случката с баща си, но възможно ли бе личната болка да я е направила толкова нечувствителна за тази оловна тежест? Подобна безнадеждност бе усетила един-единствен път в живота си — през онзи ужасен ден в Тауър.
Кийли спря. Галерията й се струваше безкрайна. Съвсем неочаквано тя се отскубна от Ричард и хукна обратно. Чу мъжа си да вика след нея, но не се обърна. Спря едва след като бе излязла от галерията. Затвори очи и се опря на хладната стена.
— Какво става? — попита Ричард. — Болна ли си?
Кийли долови безпокойството в гласа му и отвори очи.
— Почувствах нещо — клатейки глава, каза тя.
— Какво?
— Има ли друг път към параклиса? — не отговори на въпроса му тя. — Не мога да мина през тази галерия.
Ричард се взря в очите й.
— Но защо?
— Там има душа, която не може да намери покой — отвърна Кийли.
— Духове има само за мечтатели като теб — тросна й се Ричард. — Обеща ми да сложиш край на тези глупави суеверия.
Кийли го стрелна с очи.
— Това, че смяташ вярата ми за глупава, не значи, че тя наистина е такава. Зная какво съм почувствала. Ти си… неверник! — Тя понечи да избяга, но Ричард я задържа.