— За да си ги отгледа и заколи — обясни Ричард, подсмихвайки се. — Сестра ми е забележителна жена. Тя обича свинско месо, но от девет години не е вкусила нито хапка, тъй като свинското е забранено при мюсюлманите. Хедър е убедена, че съпругът й не би създал пречки, когато става дума за подарък на кралицата.
— Колко умно — удиви се Елизабет. — Още веднъж доказахте предаността си към короната, Ричард. Имате ли още някакво желание?
Ричард се поколеба за част от секундата.
— Що се отнася до задълженията ми в Ирландия…
— Вие сте ни прекалено необходим, за да ви бъде позволено да напуснете Англия — прекъсна го Бъргли, с което си спечели изпълнен с укор поглед от страна на протежето си.
— Молбата е отхвърлена — отсече кралицата.
— Но, ваше величество…
— Никой от перовете ми няма право да се грижи за делата си извън Англия, преди да се е сдобил с наследник.
— Тогава ви моля да ми позволите да се сдобия с такъв — отвърна Ричард.
— Какво? Да не възнамерявате да отидете на пазара и да си купите син? — присмя му се Елизабет.
Бъргли се усмихна безмълвно, което не се случваше често. Изчервен до уши, Ричард се поправи:
— Моля за позволение да се оженя и да си създам наследник.
— Скъпо момче, церемониалът изисква най-напред да си намерите годеница, а след това да искате позволението ми — замислено обясни кралицата, сякаш пред себе си имаше някакво дете. — Имате ли някого предвид?
— Възнамерявам да поискам ръката на добродетелната и очарователна Моргана Талбот, дъщерята на Лъдлоу — излъга Ричард, опитвайки се да назове някое приемливо име. В края на краищата всички жени си приличаха. А освен това бракът не бе нищо повече от сделка. За да се сдобиеше с наследник, не бе нужна нито любов, нито страст. Незабавно трябваше да замине за Ирландия, за да защити семейството на най-голямата си сестра от алчните им врагове, които управляваха острова. Тези корумпирани лешояди дебнеха от гнездото си в замъка Дъблин дори и за най-малката възможност да се нахвърлят върху гордите ирландски благородници и да заграбят колкото е възможно повече. Само богат човек като него можеше да се справи с тях. В противен случай гражданската война бе неизбежна.
— Държите на мен толкова малко, че ще ме пренебрегнете, за да се ожените? — попита Елизабет.
— Госпожица Моргана е хубава, но красотата й бледнее пред вашата — увери я Ричард, дарявайки господарката си с младежка усмивка. — Верността, възхищението и сърцето ми ви принадлежат. Моргана Талбот няма да бъде това, което означавате за мен вие.
— Безсрамен ласкател! — Елизабет го перна през пръстите с дръжката на ветрилото си.
Ричард хвърли поглед към Бъргли, който постави длан пред устата си, за да прикрие една усмивка.
— Издействайте си съгласието на Талбот, а след това започнете да ухажвате малката — обясни му Елизабет. — Вие сте вълшебник в сделките и роден ухажор. Напълно ми е непонятно с какво толкова ви привличат битките.
— Безпокоя се за сестра си Катрин — призна Ричард. — Тя пише, че в Ирландия се задавала буря.
— Графиня Тирон — обясни Бъргли на кралицата.
Елизабет въздъхна.
— Имам чувството, че съм изпратила вълци да управляват Ирландия.
— Катрин пише, че много грижи й създавал и течащият покрив на замъка, но мъжът й така й не бил получил отговор на молбата си да внесе оловни плочи за покрива.
— От оловото се правят муниции — намеси се Бъргли.
— Изпратете на зетя на Ричард каквото му е необходимо — заповяда кралицата След това, обръщайки се към Ричард, сухо рече: — Имате и една сестра в Шотландия. Тя няма ли някакви желания?
— В момента не. — Ричард нямаше намерение да разказва на кралицата за шотландския си зет, който постоянно го увещаваше да се застъпи пред Елизабет за освобождаването на Мери Стюард от затвора. Дори синовете на Бриджит го засипваха с писма, в които се молеха кралицата им най-сетне да се завърне у дома. Колкото и да държеше на семейството си, Ричард не смееше да подлага на изпитание благосклонността на Елизабет.
Кралицата се надигна, давайки да се разбере, че аудиенцията е приключила.
— Хайде, моите поданици ме очакват в залата. — С тези думи тя напусна стаята, съпроводена от Бъргли.
Ричард ги последва на известно разстояние и спря на входа на залата. Всеки момент щеше да започне внасянето на подаръците.
Елизабет величествено седеше на импровизиран подиум в най-удобното кресло, което можеше да се намери в замъка. Управителят на Лестършир пристъпи напред, поклони се според етикета и както всяка година подаде на краищата пълна с жълтици сребърна чаша.