Музикантите завършиха танца и подеха нов. Херцогът отново поведе госпожа Даун към средата на залата. Ричард обаче все още не се появяваше.
Видимо нещастна. Кийли го търсеше с поглед из залата и го откри да танцува с госпожица Сара, блондинката, която се бе опитвала да го направи свой съпруг. Постепенно гневът й взе връх над самосъжалението. Графът знаеше, че тя не познава никого тук и въпреки това я бе оставил сама. Как можеше да се бори за вниманието му с толкова изискани дами като Джейн и Сара? Дори Моргана му подхождаше повече. Защо бе изпратил да я повикат, при положение че изобщо не я забелязваше?
— Къде си оставила усмивката си? — чу нечий глас. Кийли се обърна и хладно погледна мъжа си.
— Пред олтара, господин Скитник.
— Не бъди такава, скъпа моя — опита се да я омилостиви Ричард. Той се усмихна, сякаш опитвайки се да разтопи леда в сърцето и погледа й. — Това е празник. В такива моменти човек танцува, общува с хората.
— Общува с хората? — презрително повтори Кийли. — Това да не е твоят изискан израз за прелюбодеяние? Вие, англичаните, винаги намирате толкова звучни названия за безобразията си.
— Прелюбодеяние! — той се взря в очите й и не успя да скрие, че е развеселен. — Да не би да ревнуваш заради това, че танцувах с други жени?
— Не. — Високо вдигнала глава, Кийли се извърна.
Ричард беше опасно близо, толкова близо, че можеше да почувства горещия му дъх по бузата си.
— Извинявай, че те оставих сама — прошепна на ухото й той. — Прости ми, любима.
Кийли го погледна с крайчеца на очите си. Думата любима стопли сърцето й и тя се усмихна. Кимна в знак, че е приела извинението му.
— Искаш ли да понамачкаме килима, съкровище? — попита я той. Предложението му изненада Кийли.
— Това също ли е толкова обичайно като общуването с хора?
Ричард кимна. Преди да е успял да я хване за ръка и поведе към танцуващите двойки, Кийли грациозно коленичи и започна да мачка килима с пръсти.
Ричард я погледна слисан. Какво, по дяволите, правеше тя?
Стоящите около нея гости започнаха да се смеят, но никой не се смееше толкова силно, колкото Моргана, Джейн и Сара. Дори онези, които се въздържаха заради графа, гледаха ужасено съпругата му. Причудливото й държание бе прекалено дори за свикналите на всичко придворни. Дори Елизабет не можеше да откъсне поглед от нея, докато Робърт Дъдли направо се тресеше от смях. Ричард клекна и търпеливо попита съпругата си:
— Съкровище, какво правиш?
— Мачкам ки… — Кийли замълча, осъзнала, че той бе имал предвид нещо друго. Чу смеховете по свой адрес и отчаяно погледна съпруга си.
— Скъпа, поканих те на танц — с благ глас обясни Ричард, но ъгълчето на устните му бе увиснало заплашително.
Това вече бе прекалено за Кийли.
Не издържа повече, скочи и се втурна през слисаното множество към вратата. Чу Ричард да я вика, но не се обърна и не спря. Смехът на придворните я преследва по коридорите чак до стаята им.
Кийли захлопна вратата и се облегна на нея. Сълзи на унижение бликнаха от очите й. Как щеше да погледне тези хора в очите? Светът на нейния съпруг никога нямаше да бъде и неин, мястото й не беше тук. Бе направена от друго тесто. Макар във вените й да течеше кръвта на уелски принцове, за тези англичани тя бе просто едно глупаво уелско копеле, което се бе натрапило на нищо неподозиращия си баща и бе оплело в мрежите си първия пер на Англия.
Кийли дълго кръстосва стаята с тежки крачки и най-сетне седна на леглото. На всяка цена трябваше да се махне от тук.
В къщи. Обвитите в мъгла планини на Уелс я примамваха като зова на сирена.
Ах, в какво безизходно положение се бе оказала! Ако се разделеше с графа, това щеше да разбие сърцето й, а в случай че останеше при него, животът в двора щеше да я погуби.
Сломена от безнадеждността на положението си, Кийли зарови лице във възглавницата и безутешно заплака. Плачеше за всичко онова, което се бе случило, и за онова, което никога нямаше да се случи.
Някой тихо отвори и след това отново затвори вратата. Ричард пристъпи към леглото и седна до жена си. Взе я в обятията си и започна да я утешава. Сърцето му се свиваше при вида на сълзите и шума от хлипането й.
Той изтри сълзите й с носната си кърпичка и обясни:
— Елизабет изисква от придворните си да не напускат залата за приеми преди нея. Това е знак на уважение към короната.
— Аз не съм придворна дама — прошепна Кийли.
— Макар и графиня Базилдън да се числи към придворните на Елизабет? — усмихна се Ричард.
Кийли го погледна през було от сълзи.
— Трябва да се върна в Уелс, господине. Бракът ни може да бъде анулиран.