— Седнете тук — нареди кралицата, след като останалите се бяха оттеглили.
Кийли седна, сложи ръце в скута си и прехапа устни. И в най-смелите си сънища не си бе представяла, че един ден може да седи срещу кралицата на Англия. Свещени камъни, как трябва да се държи с една кралица?
— Лейди Девъро, разкажете ми за призрака от галерията — подкани я Елизабет.
— Можете да ме наричате Кийли, ваше величество.
— Благодаря, Кийли — сухо отвърна кралицата. — Е, що за призрак е това?
— Вярвате ли ми, ваше величество? — попита Кийли.
— Да не би да лъжете? — отвърна на въпроса й с въпрос Елизабет.
Уплашена, Кийли поклати трескаво глава.
— Не, но мъжът ми…
— Забравете Девъро — прекъсна я Елизабет. — Всички мъже са глупаци и мислят с онази си работа.
Кийли се изчерви до корена на косата си. Никога не бе предполагала, че една кралица може да говори така. Всъщност тя никога досега не бе говорила с кралица.
— Кажете за призрака в галерията.
— Живяла ли е някога тук жена на име Кет Хауърд? — попита Кийли.
— Кет Хауърд?
Кийли кимна.
— Познавате ли я?
— Тя бе петата жена на баща ми — унесено рече Елизабет. В съзнанието й изплуваха спомени от детството. Кет Хауърд беше затворена в Дългата галерия и отчаяно се бе опитвала да се добере до краля в кралския параклис. Трябва да бе крещяла като луда. Бедната, красива Кет Хауърд, погубена в разцвета на нейната младост. Както и собствената ми майка, помисли си Елизабет.
— Болезнен ли е споменът? — прошепна Кийли.
Елизабет я погледна и смени темата.
— Е, Кийли, значи ще дарите Девъро с наследник и ще го изпратите в Ирландия?
— Не, детето ще бъде момиче — отвърна Кийли.
— Откъде знаете?
— От майка си.
— Чешир? — невярващо попита Елизабет. — Тя не знае почти нищо за бебетата.
Кийли се усмихна.
— Имах предвид истинската си майка.
Сивите очи на кралицата пронизваха Кийли.
— Мислех, че майка ви е починала.
Кийли нервно прехапа долната си устна и излъга:
— Мегън ми се яви на сън.
— Значи вярвате в подобни предзнаменования? — попита Елизабет.
Кийли направи опит да се измъкне.
— Вярвам в тях, ако и вие вярвате.
Елизабет избухна в звучен смях.
— Наистина сте наследили остроумието на баща си.
Кийли въздъхна с облекчение. Питаше се колко ли още щеше да трябва да седи при кралицата. Минутите й се струваха по-дълги от часове. Копнееше да се прибере в стаята си на сигурно място.
— Кажете, защо сте нещастна тук? — попита Елизабет.
— Откъде знаете? — изненадано попита Кийли.
— Зная всичко за своите придворни.
— Липсва ми брат ми — обясни Кийли. — Писах писмо на Рис, но досега не съм получила отговор.
— И?
Кийли сведе поглед.
— Чувствам, че мястото ми не е сред придворните на ваше величество. Никога няма да приличам на останалите дами.
— Придворните идват и си отиват — обясни й кралицата. — Онези, които имат най-голям успех, се отличават с нещо от общата маса.
— Аз… аз не мисля, че мъжът ми би искал да се отличавам — отвърна Кийли. — Но не мога да бъда друга. Всеки в двора знае за произхода ми, а освен това съм прекалено срамежлива, за да общувам с останалите.
— Все пак успяхте да спечелите Девъро — възрази Елизабет.
— Не мисля, че заслугата за това беше моя — отвърна Кийли. — Но е много любезно от ваша страна да го кажете.
— Никога не се опитвам да бъда любезна — сериозно отвърна кралицата. — Ако Девъро постоянно мисли за вас, няма да му остане време да се грижи за финансите ми. А това може да ми струва купища злато.
— Не бих искала това да се случи — увери я Кийли.
— Тогава с вас сме на едно мнение — отвърна Елизабет. — Трябва да направите щастлив моя скъп Мидас, а той, от своя страна, да ощастливи мен, като се погрижи хазната ми постоянно да е пълна със злато. Приемете един съвет от мен: винаги, когато се чувствате особено уязвима, си представяйте тези надути пуяци без дрехи.
— Искате да кажете да си ги представям голи?
— Точно така.
Без сама да забележи, Кийли сведе поглед.
— Но не и мен — поясни Елизабет.
Трогната, но и притеснена, Кийли отново погледна кралицата.
— Ако си ги представите голи, ще ви е по-лесно да общувате с тях — продължи Елизабет — Преди много години посъветвах същото вашия съпруг.
Кийли бе изненадана.
— Съпругът ми се е чувствал неловко в двора?
— Тогава Девъро беше още момче — обясни Елизабет. — Бе пристигнал в двора, за да ми служи като паж.
— Помогна ли му съветът ви?
Споменът за това накара Елизабет да се усмихне.
— Не бяха малко жените, от които трябваше да понесе плесници. Трябва да знаете, Ричард упорстваше да си представя голи само дамите. А за капак на всичко им разказваше какво прави и настояваше, че аз съм му била наредила. Когато порасна, разбира се, дамите сами падаха в ръцете му като зрели ябълки. — Неочаквано кралицата рече: — Имам още работа. Време е да си вървите.