— О, да. — Тя обърна фотоапарата към него и отново го щракна.
— Разбирам, да — каза изведнъж председателят. — Разбрах ви за… дето споменахте фантастичното четиво.
— То не е фантастично, там е работата — каза Елена и сбърка фотоапарата към него.
— Не, не, няма нужда — каза председателят и дигна ръка пред лицето си, подобно на арестуван аферист пред телевизионния обектив.
— Дай да го прегледам, а, Елена — рече Иван.
— Кое?
— Това, дето си го чела за многото ви животи.
— Може.
Един старец подаваше бъклицата наред, куцукай-ки тежко и с чалъм. Гатю го погледна и рече:
— Дядо Спас например в следващия си живот трябва да се роди спринтьор. Ако има правда, разбира се.
— Абе, знаеш ли я правдата каква е, ако са много животите — каза Иван. — Той, както е един, много не се знае, та…
Куцият старец му подаде бъклицата и рече:
— Като ти дават, пий и недей се оплаква, Иване.
— Може пък все едни и същи да се раждаме, а, Елена? — продължи размишленията си Иван с бъклицата в ръка. — Аз например много пъти съм си мислил, че съм дядо ми.
Кръстан се засмя силно.
— Честна дума — Иван се прекръсти набързо. — Много пъти тъй… като правя нещо, като вървя някъде из двора у дома, в старата къща повече, си мисля, че и друг път съм правил това нещо и съм вървял точно така тука и си го спомням, а пък не съм го правил.
— Не му давайте повече ракия — каза Гатю и сам вдигна бъклицата да й „удари една джука“, както сам с удоволствие се изрази. — Аз пък, ей го на, винаги зная, че съм си аз.
— Че той може дядо ми да е аз! — заяви твърдо Иван. — Аз да съм той. Ти откъде знаеш?
— А не може ли баба ти — рече Гатю и отскочи, преди Иван да е замахнал с калпака.
Женорята се развикаха и някоя изрече думата „еманципация“. Тя прозвуча като нещо, което неприлично се е разляло. Журналистът-режисьор плесна с ръце, а Кръстан поведе нанякъде Гатя и Ивана. В този момент Елена каза на Иван:
— В селото ви видях страхотно хубава стара къща. Някой път ще дойда да я снимам.
Той се дръпна грубо от ръката на Кръстан и каза кротичко, загледан в очите й:
— О…
— Може ли малко така — Елена го побутна да клекне до снопа, приближи фотоапарата на две педи от лицето му и щракна.
Иван изпита чувството, че момичето бръкна за миг в душата му и тъмнолъщящият обектив видя какво има там. Чу се да казва тихо:
— Аз да те заведа тебе на хубави български къщи. И в други села. Горе из балкана. Сядаме в ладата и…
— Защо пък не — каза просто и безкрайно приятно Елена.
Кръстан се развика настойчиво и Иван побягна към него.
Историята със снимките май беше приключила. Журналистът каза на Елена:
— В този час обикновено не сме си пили още кафето, а сега колко хубава работа свършихме.
— Да, бе — каза момичето.
После фотоапаратът щракна още няколко пъти към няколко бели невести и изведнъж мекият звук потъна в грохот.
Комбайните тръгнаха — огромни, еднакви, един до друг и на еднакъв отстъп встрани. Хедерите затропаха. Вдигна се прах.
— Айде! — надвикваше ги Кръстан и замаха с ръце да се освобождава теренът. — Снимките са си снимки, ама… Айде!
— Полека, бре! — извика една от жените, която тъкмо се гиздеше да я снимат. — Къде си се разбързал?
— Я виж какво си беше хубаво — рече друга.
— Кое? — попита я Елена.
— Ами тъй… Както го нагласихме.
— На мен пък ми домиля — каза най-възрастната.
— За какво? — попита жадно Елена.
— Че… знам ли. — Жената внезапно замига, та хвана крайчето на бялата си забрадка и си обърса ъгъла на окото. — Аз бях малка, ама помня мама и баба… Бог да ги прости…
— Ето, това е пейзажът! Това е! — каза Фердо агрономът и разпери ръце, подобно на самодеец от пиеса за награждаване.
— Млъкни пък ти, бре! — викна една от жените.
— И аз помня, макар че бях ей толчава. Като тате снопи да връзва нямаше из околията. Два метра беше висок… А пък стринка ми как пееше.
— Мари, ний пък не попяхме!
— Айде! — викаше Кръстан и махаше с ръце. — Отстранете се! Песен на снимка не излиза!
— Излиза, излиза — усмихна се Елена.
Най-възрастната от жените подсмръкна, изправи глава и гласът й се вряза в простора:
Две от жените се приближиха до нея и викнаха подире й:
И викнаха още три от жените и тръгнаха да удължат лентата на носиите:
Всичките жени се наредиха една до друга, гласовете им се сляха над равното златно море, плиснаха се далеч и се устремиха нагоре — като че ли искаха да се вържат високо, високо в небето: