Попа не беше и помръднал, лицето му бе сгърчено в напрегнато размишление. Пистолетът в ръката на Ейнджъл сочеше в него. Бе вторият от чифта, прикрепен с лепенки към долната част на масата в дежурното сепаре на Попа. Това бе свършил човек, дошъл с екипа на фирмата, която трябваше да отпуши умишлено затлачената канализация. Ейнджъл дори не бе стрелял, стопроцентово вярваше в партньора.
— И всичко това заради някакъв си детектив, а? — обади се Попа.
— Приятел ни е — отвърна Ейнджъл. — Но има и друго.
— Какво е то? — запита руснакът със спокоен глас. — Каквото и да е, кажете. Винаги можем да се споразумеем. Доказахте се. Няма да има поръчка.
— И очакваш да ти повярваме ли? Не си от онези, които прощават.
— Но пък искам да оцелея.
Ейнджъл се усмихна.
— Не е лошо да си амбициозен — рече след малко. — Само че амбицията ти е лишена от сериозно покритие.
— След всичко, което се случи тук, окажете ли ми милост, към вас ще се отнесат по същия начин.
— Ами — поклати глава Ейнджъл. — Аз нали видях децата, които даваш под наем на клиенти. С очите си видях и зная. Не мисля, че ти се полага милост.
— Такъв е бизнесът — глухо рече Попа. — Нищо лично няма там.
— Хайде бе — възрази Ейнджъл. — Думи, думи, думи.
Помести ръка, дулото на пистолета му опря в шкембето на Попа, сетне тръгна нагоре към сърцето, погали гърлото и спря срещу лицето му.
— Ей това сега не е бизнес. Това е лично — каза той и застреля Попа в главата.
Луис пристъпи към бармана, който лежеше на пода, широко прострял ръце встрани.
— Ставай!
Мъжът понечи да се изправи, тогава той натисна спусъка. Онзи рухна, прегъна се на две и замря неподвижен върху мръсния килим.
— Защо? — запита Ейнджъл.
— Не са ни нужни свидетели.
Огледаха се и се затичаха към вратата. Луис я открехна, огледа улицата отвън и кимна с глава. Двамата се втурнаха към паркирания недалеч олдсмобил.
— Мислиш ли, че е знаел за децата? — запита Ейнджъл, докато сядаше в колата, а приятелят му се настаняваше зад волана.
— И още как! — отвърна чернокожият, като направи маневра и потегли.
— Значи си го е заслужил.
От сградата над клуба изскочиха двама с пистолети в ръце. Но бяха закъснели, междувременно олдсмобилът ускори, зави на ъгъла с пронизително свирене на гумите и изчезна.
— Сега какво? — запита след малко Ейнджъл.
— Нищо, какво какво? Онзи се беше самоиздънил. Дните му бяха преброени. Само ускорихме неизбежното.
— Убеден ли си?
— И още как. Направихме услуга на някои от същата организация. Решихме им проблема, сега те да му мислят.
— Докато отново започнат бизнеса с децата, нали?
— С този въпрос ще се занимаем по-нататък.
— Обещаваш ли?
— Дадено — отвърна Луис. — Каквото можем, ще направим.
Няколко пресечки по-нататък зарязаха олдсмобила и продължиха пеша към мястото, където бяха оставили своя лексъс. Качиха се и потеглиха. Ейнджъл пусна сателитното радио. Бяха се споразумели за музиката и станцията. През ден единият се кефи, другият няма право да се оплаква. Тази вечер бе ред на Ейнджъл, той обичаше хардкор пънк. Слушаха състави от първата вълна.
Така пътуването до дома в Манхатън мина в почти дружеско безмълвие.
Някъде на юг вече се формираше втора брънка от веригата убийства.
В бара седяха шепа хора и влизайки, хищникът веднага забеляза плячката: тъжен, възпълен дребен мъж с увиснали рамене. Беше плешив и потен, носеше кафяви панталони, негладени поне от седмица, и високи обувки в същия цвят. Имаха вид на качествена стока и сигурно бяха стрували добри пари навремето, но сега изглеждаха силно овехтели. Обаче собственикът едва ли имаше възможност да ги подмени. Пред него стоеше чаша бърбън, златистата течност бе вече почти на дъното под топящите се кубчета лед. Мъжът я изгледа със съжаление и шумно изсмука остатъка. Доближи се барманът, запита дали да налее ново питие. Пълният бръкна в джоба си, извади тънък портфейл, провери съдържанието и кимна. Барманът великодушно наля догоре. Щедростта бе разбираема — марката беше от най-евтините.
Хищникът огледа обекта продължително. Очите му вещо опипаха пълните, къси пръсти; впитият в плътта венчален пръстен; тлъстото тяло; увисналото над евтиния колан шкембе; тъмните потни петна на мишниците на ризата; влажното лице, чело и теме. Познаваше този тип хора.