Списъкът на добрите неща включваше наказание за всеки нарушител на по-горе изредените правила. И точка. Човек би казал, че на света има доста животинки, които сигурно се подчиняват на по-сложен морален кодекс от този на братята.
Семейство Фулси се бе преселило в Мейн още докато Тони и Поли бяха тийнейджъри. Преди това живееха в Ървингтън, Ню Джърси, където някой застреля баща им в спор относно концесията за събиране на боклука. Майка им побърза да ги изведе оттам, твърдо решена да ги отдалечи от престъпния свят, към който принадлежеше покойният й съпруг. Но момчетата си имаха призвание. Растяха едри и здрави като бичета. Още на тринайсет и четиринайсет години изглеждаха олицетворение на неудържимо първична, сляпа сила. По същото време бяха на по метър и петдесет и нещо, но заедно тежаха колкото четирима техни връстници, като при това по телата им нямаше и грам тлъстина.
За съжаление в нашия свят при много хора физическите характеристики често предопределят житейския им път. Братята приличаха на престъпници и имаше опасност да станат именно такива. Възможността да излъжат съдбата бе допълнително възпрепятствана от емоционалното им и психическото развитие. Прагът на търпимостта им падаше толкова ниско, че бе под въпрос дали изобщо съществува. С течение на времето с тях се занимаваха многобройни медицински специалисти (включително в затвора), които опитваха да балансират нестабилността в поведението им с помощта на медикаменти. За съжаление с еднакъв неуспех. Някои от тях стигнаха до интересни заключения, които биха могли да послужат за основа на сериозни научни публикации.
При повечето психически заболявания поведенческите отклонения могат да се контролират с помощта на професионално предписани медикаменти. Въпросът се свежда както до намиране на подходящата комбинация от лекарства, така и до убеждаване на болния индивид да ги приема редовно и точно. Оказа се, че при братята лекарствата действат ефикасно само за кратко, докато организмът свикне да ги усвоява и се адаптира към тях. Най-често това отнемаше месец и нещо. Сетне ефектът на лечението рязко отслабваше и увеличаването на дозировките не вършеше работа. Лекарите си блъскаха главите отново, за да предпишат друг лекарствен коктейл, само и само да установят за пореден път, че двамата Фулси не се поддават на нищо. Приличаха на реципиенти, чийто организъм незабавно отхвърля трансплантирания орган, или на лабораторни плъхове, за които всеки пореден експеримент се оказва неподходящ.
Един от лекувалите ги психиатри дори планира научно съобщение за тяхното заболяване и предварително го нарече „Вирусна психоза: нов подход към психичните разстройства при възрастни пациенти“. Теорията му почиваше върху тезата, че психозата при Фулси има аналози с мутацията на вируси след лекарствени интервенции. И че тяхното заболяване излиза извън рамките на традиционните концепции за психозата. Горкият лекар така и не успя да публикува труда си, защото се опасяваше, че колегите ще му се подиграват. В същото време го беше страх и от евентуалната реакция на братята, когато научат, че ги е изкарал ненормални, та макар и под прикритието на сложни медицински термини. Двамата Фулси обаче не бяха несхватливи, нито неграмотни. Старши полицейски офицер бе записал в един от докладите си, че били слабограмотни, правописът им страдал и за пример бе дал думата „рехабилитация“. Това не беше вярно. Можеха да пишат думата правилно, но не разбираха как тя би могла да има отношение към собственото им състояние. Чувстваха се добре и щастливи. Обичаха майка си, приятелите, простия ежедневен живот. Според тях въпросният термин бе свързан с престъпността, а те не смятаха себе си за престъпници.
Законът бе на малко по-друго мнение. С течение на годините двамата минаха през доста изправителни институции. В сиатълския затвор лежаха за кражба на руска водка на стойност 150 000 долара от пристанището, макар че бяха наети само да прекарат камионите с алкохола. Въпреки това следствието намери водка у тях. Не беше в голямо количество, но достатъчно, колкото да бъдат привлечени под отговорност. По-късно излежаваха присъди и в Мейн, във Върмонт, Ню Хемпшир, в канадската провинция Ню Брънсуик. Съдеха ги главно за противозаконно присвояване или „прехвърляне на собствеността“, както шеговито се изразяваше техният добър приятел Джаки Гарнър. Престъпленията им често включваха и различна степен на насилие — в случаите, когато някой нарочно или неволно нарушеше вижданията им за добро и лошо. Законът, разбира се, не гледаше на нещата през техните очи.