Тони обаче се нахвърли върху Гарнър.
— Мамка му, Джаки! Къде си гледал! Нали остана да пазиш шибания джип!
— Ами пазех го. Те викаха да го разкарам, но ключовете бяха у вас. Тъкмо обяснявах, и те се разбесняха.
— Защо не ги спря?
— Опитвах!
— Ами! Опитвал! Ял си шоколад. Ей го на! — изрева Тони още по-силно, като сочеше падналия на земята станиол. — Вместо да пазиш колата! Мамка му, Джаки! Мамка му!
Гарнър усети, че Фулси става неудържим и възприе помирителен тон.
— Вярно, Тони. Съжалявам, брато. Само че тия изведнъж ошашавяха. И преди да се намеся… виж само какво стана. С ненормалници как да се оправиш, кажи ми?
— Трябваше да ги спреш. Ако не става — куршум в главата!
— Чакай малко — убиват ли се хора за два счупени фара?
— Хайде стига, бе, Джаки! Това е нашият джип! Мамка му!
Поли стоеше пред колата, галеше предния капак и шепнеше нещо под нос. Тони хвърли още един-два люти погледа на Гарнър и тръгна към брат си.
— Тапицерията раздрана! Дупки в ламарините! Фаровете разбити! Мамка му, на нищо са го направили копелетата! — стенеше Поли.
Тони го потупа по гърба.
— Не се коси. Ще го оправим. Кажи му, Джаки!
Гарнър усети, че бурята отминава, и побърза да замаже нещата.
— Разбира се. Като нов ще стане, по-гот отпреди. Вие ако не се оправите, кой друг!
Поли се покатери в кабината, измете стъклата от седалките и запали двигателя, който заработи като часовник. Гарнър въздъхна с облекчение — добре че моторът беше напълно в ред.
Сетне се върна при ранения и се наведе над него. Уилис дишаше съвсем плитко. След малко пристигна и Тони, все още зачервен и разгневен. Джаки затаи дъх — очакваше да го довърши, но братът неочаквано попита:
— Паркър ще се сърди ли, как мислиш?
За двамата Фулси той беше повече от бог. Възхищаваха му се, но и се бояха от него.
— Не — отвърна Гарнър. — Мисля, че дори няма и да се изненада.
Лицето на Тони светна. Двамата пренесоха мъртвия Хардинг в каросерията на камиона, вързаха ръцете и краката на Уилис и го положиха до другаря му. Сетне Гарнър откара автомобила достатъчно навътре в гората — да не се вижда от пътя.
— Тия двамата не са ли роднини? Доста си приличат — подхвърли Тони.
— Възможно е. Жалко, че постъпиха като истински задници — завъртя глава Поли.
Оказа се, че в камиона има радиопредавател приемник. Гарнър беше още в кабината, когато говорителят изпука и нечий глас запита:
— Уилис? Уилис, там ли сте? Обади се!
Джаки се поколеба. Да се обади ли? Беше гледал доста филми, в които добрите разкриват плановете на лошите тъкмо по този начин. И какво може да загуби? Реши да опита и включи микрофона.
— Тук Уилис. Какво има?
Настъпи продължителна пауза. Сетне гласът се обади отново.
— Уилис?
— Аз съм.
— Кой се обажда?
Мамка му, рече си Гарнър. Не се получава. Май трябваше да внимавам. Но не се сдържа да не се изгаври.
— Грешка, моля.
Захвърли микрофона и на бегом се върна при братята.
— Хайде, момчета, време е да се изнасяме. Ще идват гости.
21
Никой не стреля по тях. Защо ли? Но бяха живи.
Това бе първата мисъл в съзнанието на Ейнджъл, когато прекосиха празната площ и стигнаха до дърветата. Бяха живи! Тичането по голото пространство между хамбара и края на гората се оказа ужасяващо изживяване, едно от най-страшните в живота му. През цялото време очакваше да чуе свистене и да усети как куршумът го пронизва… онзи фатален миг, когато цялото му тяло ще се разтресе от попадението. Като мощен боксов удар, а после идва болката — разкъсваща, мъчителна. И… какво още? Смърт — мигновена или бавна? Може би ще го ранят и втори път… Представи си сцената. Луис го влачи по влажната трева, кръвта му изтича, подире им се точи тъмноцветна диря. Животът напуска тялото му бавно, настъпва краят. Втори шанс няма да има. Тук ще умре, може би и Луис заедно с него. Или не?
Тичаше с все сила, напрегнат до крайност в опит да надмогне инстинктивното желание да легне и да се свие на кълбо. Но това бе повече от опасно. Нямаше избор — трябваше да продължава напред. Или, или. И даде всичко от себе си, за да бъде максимално бърз. Всеки мускул в тялото участваше в усилието, лицето му се разкриви грозно в предусещане на куршумите. Знаеше: първо ще усети тласък, чак сетне ще чуе гърмежа. А ужасната тишина, прекъсвана единствено от тежкото дишане и топуркането на ботите по земята, не носеше никакво утешение.