Стрелбата секна, макар че ушите им продължаваха да пищят. Неприятелят отсреща вече не се криеше — показаха се трима с качулки. Единият бе свалил карабината, другите държаха оръжието си насочено. Не им пукаше, че стоят на открито. След малко се появиха още трима: двама по пътя от север, един откъм юг. И те заеха позиция сред дърветата заедно с другите, като жестикулираха и се хилеха. Разиграваше се игра на котка и мишки и те бяха печелившите.
Ейнджъл остави щаера на земята и извади глока, но Луис поклати глава и го спря:
— Недей!
Обградили са ни отвсякъде — мислеше си той. — Знаеха откъде ще тръгнем, преценили са приблизително къде ще излезем. Имат хора и на изток, и на запад. Може би са на рядко, но винаги могат да им изпратят подкрепления.
Някъде встрани горе на пътя се чуха гласове и типичният пукот на работеща радиостанция, сетне и шумът на автомобилен двигател. Откъм юг се появи камион с открита малка каросерия. Спря на не повече от трийсетина метра от мястото, където бяха залегнали двамата, моторът запърпори на нулева скорост. В кабината бяха двама.
— Какво става? — прошепна Ейнджъл.
Луис не отговори. Правеше светкавични сметки наум: изчисляваше разстояния, време за реагиране, обхват на оръжията. Опитваше се да прецени шансовете им да нападнат онези в камиона под прикритието на гората. Не бяха лоши, но си даде сметка, че другите неизбежно ще ги подгонят. А вероятността да се измъкнат от преследвачите беше почти никаква.
В същото време не биваше да остават в пасивна позиция. Задържаха ги нарочно, сигурно ръководени от някакъв план. Може би онези горе очакваха някого? Голяма бе и опасността да ги нападнат отзад. Дали вече не се готвят да отрежат и пътя им за отстъпление? Приличаха на преследвани от ловци лисици с блокиран към бърлогата път, принудени да влязат в смъртоносен бой с кучетата.
— Тръгваме назад — каза Луис след малко.
— Какво?
— Контролират терена отпред. В същото време знаят къде се намираме и това не е хубаво. Доколкото можем, ще използваме възможностите на гората. В североизточна посока има къща. Помня я от сателитните снимки. Може би там ще се доберем до кола или камион, най-малкото до телефон.
— Ами да — съгласи се Ейнджъл. — Колко му е — ще помолим ченгетата да дойдат на помощ. Ще си признаем, че сме тук да пречукаме някого, ама сме направили грешка.
Изведнъж заваля. Едри капки заудряха по листата над тях. Небето притъмня. Дъждът се усили. След малко и двамата бяха вир-вода. Обаче онези с качулките отсреща не мърдаха от местата си. Бяха се подготвили и за дъждовно време. Всъщност за всяка евентуалност.
Ейнджъл и Луис бавно отстъпиха в гората.
Вътрешният кръвоизлив беше масивен. Мозъкът бе травмиран, а отокът предизвикваше допълнителни кръвоизливи. Лекарите се бореха за живота му, извадиха куршума, отстраниха няколко костни частици и съсирек. В крайна сметка успяха да го стабилизират и всичко завърши благополучно. Щеше да му остане белег, но косата щеше да го прикрива.
Докато медицинският екип се бореше със смъртта, Луис за щастие витаеше в други измерения. Виждаше се седнал на брега на езеро, заобиколено с високи дървета. На отвъдния бряг беше приличната на колиба къща, в която бе минало детството му. Виждаше я добре: пустееше изоставена, почти развалина, но не можеше да се върне и в нея отново да намери дом. Нямаше вече живинка сред хладните й мрачни и оголени стени. Всъщност живот нямаше никъде: гората наоколо линееше, езерото беше мъртво, рибата бе изчезнала. Луис седеше в това неживо място и чакаше.
Мина време, от изток, от тъмната утроба на гората, се зададе човек. Беше безлик, белееха оголените му зъби, защото липсваха и устните. Нямаше и очи, обаче безпогрешно извърна глава направо към Луис. Изглеждаше ухилен, сигурно поради деформациите. А може би наистина се хилеше. Защото Дебър си беше такъв и приживе: ухилен дори и в мига, когато уби майката на Луис.
На запад светна. Появи се Пламтящия и застана край водата. Говореше на сина си, устните му се движеха, оформяха безмълвни думи на болка и гняв. На север бе къщата. На юг — Луис. На изток — Дебър. На запад — Пламтящия. Посоките на компаса.