Обаче откъм южната страна Луис не беше сам. Отзад се чуха стъпки, нечия ръка гальовно се плъзна по тила му. Опита да се извърне, но не успя. Тогава чу гласа на баба си, а тя шепнеше: „Тези посоки не са единствените, имаш и друг избор…“
И това бе началото на края. Беше семе, което покълна, за да даде живот на една бавно разцъфваща съвест.
Оздравяването беше дълго. Куршумът бе влязъл в черепната кутия, но не бе проникнал в мозъка. Това го спаси. Нали и майка му навремето казваше, че бил твърдоглав. След първоначалното подобрение обаче Луис имаше проблеми с говора и артикулирането на някои думи, не различаваше цветовете добре, зрението му страдаше в продължение на месеци. Измъчваха го фантомни звуци и болки в крайниците. Гейбриъл се колебаеше дали да го остави в екипа, но Луис бе най-младият изпълнител и вероятно притежаваше потенциала да надмине всички досегашни очаквания. Патронът му си даваше сметка и за друго: организмът на младия мъж се поддава на лечението не само поради естествената му физическа сила, движи го и воля за отмъщение. Блис беше се покрил, но щяха да го намерят. Имаше начини. А и не биваше да оставят подобна постъпка без наказание. Биха дали лош пример и погрешни сигнали.
Така или иначе изминаха цели петнайсет години, докато най-сетне попаднаха на определени следи. Тогава Луис бе изпратен да екзекутира Блис.
А той живееше в Амстердам под името Миерло и беше се сдобил с холандско гражданство. Беше се подложил на пластични операции на носа, очите и брадата. Промените не бяха кой знае какви, но при евентуална среща и на пръв поглед старите му познайници едва ли биха го познали. Важно беше да се печели време — било то дори секунди, минути или час–два. Луис знаеше също, че Блис не е преставал да се готви за мига, когато миналото му ще го застигне някъде. Със сигурност се е подготвил за внезапно заминаване при извънредни обстоятелства. Познаваше района, където живееше, до най-малки подробности и можеше да реагира незабавно. Винаги ходеше въоръжен. Имаше си добре скрита кола на удобно място, готова за спешно изтегляне. Оказа се, че я използва изключително рядко. Държеше я за критични случаи, ако другите пътища за бягство са отрязани.
Проучванията показваха също, че Блис редовно използва таксита. Но не ги викаше по телефона, а винаги спираше някое на улицата. Никога не махаше на първото или на второто, избираше третото или четвъртото, дори петото. Веднъж месечно посещаваше адвоката си в Ротердам, като се качваше на влак от централната гара. Беше наел четириетажна сграда на странична улица, но живееше на втория и третия етаж. Луис веднага се досети, че на първия и четвъртия вероятно има капани — евентуално минирани стълбища или врати. Убеден бе също, че Блис си е осигурил авариен изход към някое от страничните здания.
Не бе сигурен за друго, дали знаеше, че жертвата му е оцеляла? Вероятно бе информиран. И по принцип ще очаква да натоварят именно Луис със задачата да го ликвидира. Сигурно ще е готов за нападение с нож или за изстрел с пистолет в главата. Ще допуска и друга възможност: Гейбриъл да е наредил да го върнат насила в САЩ, за да го съди на място и лично. И че при всички варианти Луис ще присъства. Защото не го познаваше толкова добре, колкото Гейбриъл или например Дебър в последните си дни.
Но Луис напусна Холандия още преди Блис да е успял да го засече. Задачата пое друг. В началото обаче той следеше мишената постоянно, като използваше всестранните възможности и помощта на Гейбриъл, но и собствена инициатива. По този начин откриха банковите сметки. Успяха да проникнат в кантората на неговия адвокат и да прегледат съответните документи. Така попаднаха на деловите му интереси и притежаваното имущество. Научиха дори и къде крие колата.
Към края на престоя на Луис в Амстердам назряваха профсъюзни вълнения — бяха се влошили отношенията на транспортните синдикати с правителството. Очакваха се стачки. По тази причина седмица по-късно на Блис се наложи да пътува до Ротердам и да използва колата, защото железниците и автобусният транспорт не работеха. На излизане от гаража включи уредбата и пусна любимата си касетка. Вместо познатото до болка изпълнение на „Ролинг Стоунс“ чу женски глас, който запя „Who’s Sorry Now?“ („Кой ще съжалява сега?“). По дяволите, тази не беше ли Кони Франсиз? Но нали нямаше нейни записи? Би трябвало да се досети по-рано, но загря с известно закъснение, когато колата стъпваше на наклона към гаражния изход. Единият му крак бе вече на земята, когато живачният механизъм включи устройството и автомобилът пламна като факла заедно с него самия.