— Оцелял е — каза Гейбриъл на Луис. — Трябваше да измислиш нещо по-ефикасно.
— Изглеждаше съвсем точно. Сигурен ли си, че е оживял?
— В колата не са намерили човешки останки, ако ме питаш за това. Обаче следствието е открило парчета човешка кожа и дрехи на гаражната рампа.
— Колко големи са били парчетата?
— Достатъчно големи. Очевидно е бил в агония. Проследихме движенията му, но се забавихме. Успял е да се добере до лекарска амбулатория на „Рокин“ в Амстердам. Когато влязохме там, лекарят, разбира се, беше вече мъртъв.
— Ако Блис наистина оцелее някой ден… можем да очакваме негово посещение.
— Може би. В същото време пък кой знае?
— Бих могъл да го открия пак.
— Едва ли. Има достатъчно пари и връзки. Този път ще се скрие на сигурно място. Смятам, че ще се наложи да изчакаме. Ако изобщо реши да ни посещава. Търпение, Луис, търпение му е майката…
22
Блис се намираше в дома на Артър Лийхейгън. Седеше пред прозореца в столовата, а в краката му стоеше празен куфар от армирана пластмаса. Носеше непромокаем шлифер и шапка от същата материя. Навън нямаше добра видимост, всъщност виждаше само собственото си отражение в стъклото, а то го връщаше в миналото. Не чувстваше умора или притеснение. Бе постигнал нещо, за което отдавна мечтаеше. Оставаше му още съвсем мъничко.
В съзнанието му се въртяха болезнени спомени. Виждаше себе си през онези първи часове, когато мислеше, че е обгорен смъртоносно. За миг му се стори, че изпитва същата ужасяваща агония. Залиташе в нощта, мозъкът му беше почти напълно парализиран от нечовешката болка. Правеше огромни волеви усилия, за да се съсредоточи върху намирането на изход. Постепенно старите инстинкти надделяха и той успя да стигне до телефон. Оттам нататък нещата се оправиха. Имаше пари, а те решаваха всичко, особено ако бяха достатъчно. Скривалище, транспорт, спешно и качествено лечение, ново лице, нова самоличност.
Шанс да живее.
Обаче пък болката… Тя остана в него да го измъчва и никога не секна изцяло. Някои твърдят, че човек забравял страданията си с течение на времето, но при Блис не беше така. Споменът за болката никога не избледня, тя се връщаше и го измъчваше — душевно и физически. Усещането беше кристално ясно и остро като бръснач. Този призрак от миналото постоянно възкресяваше изживяното.
Отзад се чуха стъпки. Прозвуча гласът на Майкъл Лийхейгън, но Блис не се обърна.
— Имало е кратък сблъсък — съобщи домакинът.
— Къде?
— На горския път, недалеч от южната пресечка.
— Хората на баща ви изпълнили ли са нареждането този път?
Настъпи пауза. Майкъл забавяше отговора. Блис отлично знаеше, че споменаването на бащата и намекът за върховенството на решенията му ще подразнят сина. В същото време му напомняше, че с удара срещу Гейбриъл е престъпил допустимото. Да си даде сметка, че Блис не е забравил. След като свърши другата работа, ще дойде ред и на това. Онзи Бентън, човекът, натиснал спусъка, ще си плати. Той ще бъде изкупителната жертва, такава ще бъде и разплатата от страна на Блис. Защото смяташе, че е лично негово право да решава дали Гейбриъл ще живее или не. Съзнаваше, че навремето Старият е постъпил правилно — по принцип никой не оставя предателството ненаказано. Затова не възнамеряваше да го преследва и да му изпраща убийци. Нужен му бе Луис. Луис го беше подпалил. Нещата бяха вече на чисто лична основа.
— Само са ги принудили да се върнат. Не са стреляли с цел да убиват.
Блис изпръхтя презрително.
— С цел да убиват, а? Вятър работа. И обратното да беше, пак едва ли щяха да уцелят. Освен случайно или по погрешка.
— Не сте прав. Хората са читави.
— Ами, читави. Местни негодници. Селяндури, дето се хранят с катерички.
Майкъл не се опита да оспорва точността на квалификацията.
— Обаче пък има нещо друго. Загубихме връзка с двама от нашите, които бяха на другото шосе. Уилис и Хардинг. А от тяхната радиостанция се обадил непознат.
— Ами тогава занимайте се с проблема.
— Това правим. Просто сметнах, че е необходимо да ви информирам.
Блис стана и се извърна. Но не за да обърне внимание на домакина, който стоеше до голямата дървена маса в столовата. На нея бе оставил качена на триножник снайперска карабина — „Чандлър ХМ-3“ с титанов механизъм за омекотяване на отката, последна дума на техниката, и обикновен оптичен мерник за дневна стрелба NXS. Имаше и нощен, но Блис смяташе, че светлината ще е достатъчна и ще се справи с обикновения. Навън бе притъмняло от дъжда. Денят тепърва предстоеше.