— Без тях нямаме шанс — възрази Луис. — Абсолютно никакъв.
— Че вие и преди нямахте шанс.
— Много добре сте осведомен — замислено подхвърли Луис.
Старецът се усмихна. Но в изражението му нямаше злоба, а по-скоро съжаление.
— Идвате тук въоръжени като на война, готови за големи дела, ама Съдбата ви прецаква и нещата се обръщат срещу вас. Какво очаквахте? Лежи сам в къщата безпомощен дядка, а вие влизате и го застрелвате. И никой не си помръдва пръста, така ли? Слушайте сега какво ще ви кажа! Аз онзи мръсник в голямата къща хич не го обичам. Убеден съм, че светът щеше да бъде много по-читав, ако той изобщо не се бе раждал. Обаче идването ви тук е груба грешка. Ще трябва да си я изкупите, било живи, било мъртви. Вече ви казах, каквото посеете, това ще пожънете.
Сетне завъртя цевите към гората и добави:
— Ей там ви е пътят. Може би пък ще ви изведе оттук. Само не се връщайте. Върнете ли се, ще ви убием. Семейството ми е по-скъпо от вас. А Лийхейгън да върви по дяволите.
— Разбирам ви — поклати глава Луис и погледна Ейнджъл.
— Добре тогава. Хайде да ви няма.
Томас и младежът отстъпиха назад с насочени пушки, другите бавно закрачиха към дърветата. Бяха изминали известно разстояние, когато старият извика след тях.
— Хей!
Двамата спряха.
— Казахте, че съм бил отлично осведомен, но не е вярно. Преди няколко вечери чух в бара един пийнал — хвалеше се, че щели да претрепят някакви си от Ню Йорк. А сетне ни предупредиха да си държим очите отворени и видим ли непознати, веднага да докладваме. Та горе-долу ми стана ясно за какво иде реч. Само че онези на пътя горе няма да ви убият. Те само пазят да не избягате — щял да дойде някакъв друг, много опасен.
— Кой например? — запита Луис.
— Споменаваха му името… как беше? Алис не… Вилис… не… О, да! Блис.
Луис вървеше с наведена глава и мълчеше. Виновен беше, даваше си сметка. Причината бе собственото му самочувствие и самонадеяност. Извърна се, погледна по-ниския мъж, който тътреше крака след него, изморен, пребледнял от болка. Вдигна глава, кръстосаха погледи. В очите на Ейнджъл обаче нямаше обвинение, нямаше и гняв. Както винаги беше готов на всичко. Луис бе трогнат, но тутакси го обля студен душ.
— Знаеш ли, че си задник! — неочаквано викна Ейнджъл. — Истински задник!
— Така е, прав си.
— Браво! Прав съм бил! Целият съм вир-вода, замръзнал, капнал! На всичкото отгоре някъде тук дебне истински ненормалник, ловец на скалпове на професионални убийци. Твоя имам предвид! И за всичко си виновен само ти.
— Тъкмо реших, че няма да пискаш. И си казвах, че се възхищавам от теб още повече.
— Така ли? Значи си превъртял! Да ти имам егото! Как няма да пискам? Виновен си! И на надгробния ти камък ще го напиша, само дето ще съм прекалено умрял! — закани се Ейнджъл и се разкиха. — Виждаш ли — мамка му! Мамка му!
Луис погледна нагоре и дълбокомислено каза:
— Да се надяваме, че дъждът ще спре.
— Надявай се, мамка му!
— Виж, я спри да се вайкаш. Трябва ни оръжие.
— Оръжието по пътя се търкаля, нали!
— Викам си дали да не се върнем обратно?
Ейнджъл се замисли. Знаеше, че могат да го направят. Въпреки двете пушки и самочувствието на стареца онези в къщата не бяха равностойни противници за хора като тях. Само че там имаше дете, имаше и жена, която дори се опита да се застъпи за тях. По дяволите! В такъв сблъсък най-напред загиват невинните. Не, той няма да се върне.
Погледна Луис и разбра. Бяха единодушни.
— Онези горе очакват да бягаме до дупка, евентуално да опитаме пробив в блокадата. Изобщо не допускат, че можем да се появим отново точно на същото място…
— Предлагаш да ударим Лийхейгън ли?
— Ами да.
— Като няма по-добро предложение, ще гласувам за това — поклати глава Ейнджъл и изтръска дъжда от якето. — Само че как? Както е заваляло, да вземем да го удавим, а?
Спогледаха се и потеглиха.
— Но ти наистина ме виниш, така ли? — запита Луис след малко.
Ейнджъл се замисли, сетне изтърси:
— Най-вече обвинявам себе си.
— Вярно ли? — ухили се Луис.