— Отговаряй!
— Някой друг — изплака Фрай с разкривено от болка лице. — Друг има задача да ги ликвидира. Такава е била уговорката…
Вече се потеше обилно, дори и дъждът не бе достатъчен да отмие солената пот от очите му.
— Кой е другият?
— Блис! Блис! Той трябва да ги убие.
— Кой е Блис?
— Не зная! Кълна се в Божието име! Не го познавам, никога не съм го виждал. Той е там някъде — в гората. Търси ги, за да ги застреля. Моля ви — кракът ми…
Междувременно пристигна Уили. Стоеше встрани и слушаше разговора с пребледняло лице.
Дотича и Тони с две пластмасови торбички, натъпкани с медикаменти. Клекна, сложи ги на земята и започна да ги вади опаковка по опаковка.
— Ей ти на, бупирон — за тревожни състояния и депресия. Ето и клозапин — за психози. Не помня, пихме ли от него, не пихме ли? Тия боклуци и без това не действат. Тразодон — антидепресант, локсапин — пак за психози. И още… абе, нали виждаш — край немат…
— Хей, човече, губим време! — сопна се Детектива.
— Ами да му дадем нещо, дето ще свърши работа. Аз ги познавам тия лекарства — възрази Тони с апломб на фармацевт.
— Тони, лекарствата не са за болка! Няма да му подействат.
— На нас, че не действат, това си е така, обаче на него… Само глей к’ъв коктейл ще му дам — бизон ще гътне — закани се Фулси и се наведе отново.
— Ето флоразепам — седатив, две таблетки. Ето ти още два хапа есзопиклон — седатив и за безсъние. И с к’во да ги пийнеш — довърши Тони и извади от джоба плоска бутилка „Джак Даниелс“.
— Ей, приятел, не са ли много? — обади се Гарнър. — Може да го довършат.
При тези думи Уили потръпна и се извърна към двамата мъртъвци в оплисканата с кръв кабина на бронкото. Джаки улови погледа му и поклати глава.
— Не е същото, човече — рече той.
— Кое не е същото?
— Ами да застреляш човек не е като да го отровиш.
— Може би — въздъхна Уили и отново си каза, че не биваше да идва.
Кръв, кръв, безжизнени тела, изнемогващ ранен мъж, проснат на тревата под дъжда. Беше чул думите на Фрай, че не е убиец. Просто наемен работник, принуден да изпълнява заповедите на работодателя. Боже мой! Може би Фрай знаеше нещо за други хора, които бяха истинските убийци. Но това не го поставяше редом с тях. А в момента си имаше работа с човек като Детектива. Агне на заколение. Уили чак сега си даваше сметка какъв наивник е бил. Не, не му беше мястото тук! Не беше тръгнал да убива невинни хора, но от съдбата си не можеш избяга.
Детектива помогна на Фрай да преглътне таблетките. Сетне му остави шишето и закрачи към форда. Огледа оръжията, посегна към радиостанцията, но тя се оказа разбита. Захвърли я с омерзение и промълви:
— Къде ли са в момента? Как да ги намеря по-бързо?
25
Човекът, облегнат на покрива на форд рейнджъра, беше вир-вода. Името му бе Къртис Раунди и в момента си казваше, че каквото и да се случи, все той ще е прецаканият. Колкото и да се старае, каквото и да предприема, винаги той е жертвата. И неизменно страда за сметка на чуждото спокойствие уж в името на „по-голямото добро“. Вятър и мъгла, все него будалкат! Вино да пусне Господ от небето, на него вместо чаша ще му пробутат цедка — такъв му беше проклетият късмет. Ето на, и сега пак беше така! Стоеше, заметнат с подгизналото пончо, и се взираше в пущинаците с шибания бинокъл. В ботушите му жвакаше, във врата му се стичаха капки. Пак добре, че е дъжд, а не пикня например.
Но и това не беше утешение. Би било честно да е в кабината заедно с другите двама, а не отвън, в гадното време. Ама Бентън и Куин си бяха мръсници, те ли ще чуят молбата ти? Ами, друг път ще чуят! На всичкото отгоре Къртис беше поне петнайсетина години по-млад от тях, на бой по-дребен, и тези копелдаци го прекарват както си искат. От всички възможни екипи точно на него да му се падне да партнира с тях! Мамка му и късмет!
И двамата бяха подли, дребнави и непредсказуеми. А след завръщането им от Ню Йорк и разговора с Майкъл Лийхейгън, Бентън стана още по-бесен и гаден. Да не говорим, че гълташе обезболяващи за раните в рамото и ръката. Сетне се сдавиха с онзи тип на име Блис и ги изритаха от операцията.
Къртис видя как Бентън изхвърча от къщата като тапа, видя и тежкия поглед, с който го изпрати Блис.
Повече от явно беше, че Бентън не го чака нищо добро, мислеше Къртис, макар че на глас не би споделил нищо подобно. И как да каже, когато Бентън бе освирепял още повече и бе на път да извърши нещо фатално. Но шансовете му да надвие Блис бяха почти нулеви, в това Къртис беше убеден.