Вярно, Бентън къркаше повече от някои други, но пък често се оказваше прав, та дори и пиян. И колкото повече мислеше върху ситуацията, толкова повече се убеждаваше, че и сега има известно право. Защо да бездействат, когато онези могат да се измъкнат?
Вярно обаче беше и друго. Къртис си падаше хамелеон. Прегъваше се пред всеки по-силен. Не беше трудно да се промени мнението или позицията му.
И след малко Бентън, Куин и Къртис зарязаха пътя и тръгнаха по дирите на двамата убийци. Първо се отбиха в дома на Брукър да проверят какво става там и да получат някаква информация. За Къртис не беше тайна, че Брукър презира Бентън. Това обаче бе нищо в сравнение с отношението на съпругата му. Дъртата дори не ги и поздрави, нито се уплаши от оръжията им. Гледаше ги с омерзение, дори с омраза, кучката му с кучка.
И синът Люк не се държа по-различно. Беше се облегнал на стената на хамбара и очите му не помръдваха от тях. Какво ли вижда с това измито бяло око? — запита се Къртис. Сигурно все пак различава нещо — околния свят като обвит с бял муселин може би, а хората — като кандилкащи се призраци. Не беше чувал гласа му досега. Знаеше със сигурност, че не е ходил на училище поради заболяване. Май че бе работил в мините още като дете. В града го е срещал няколко пъти, винаги със стария Брукър — обикновено се черпеха със сладолед в сладкарницата на Таскър. А чие дете бе момиченцето? Също не знаеше. Може би Люк бе извадил късмет с някоя девойка? Ама коя ли би се навила да легне с него — та той приличаше на зомби.
Брукър им показа отнетите от онези типове оръжия. Бентън го потупа по рамото и обеща, че ще го похвали пред господин Лийхейгън за добре свършената работа.
Сетне тримата потеглиха, а Брукър седна в кухнята, където жена му месеше тесто. Мълчеше и се правеше, че не забелязва неодобрителните погледи, които тя често му хвърляше.
Двамата чуха шума на мотора още преди да видят самия камион. Намираха се в естествена падина на пътя край тревиста поляна и им бе нужно малко време да определят посоката на звука. Луис се ориентира пръв и изтича по наклона, за да види приближаващия се от изток форд. Шофьорът му караше бързо по черния път, който водеше към дома на стария Брукър. Хората в кабината не се виждаха добре, но Луис бе повече от сигурен, че намеренията им не са приятелски. Беше сигурен, че Блис не е сред тях. Не беше в стила му. Изглежда, намеренията на Лийхейгън се бяха променили. Може би Томас се бе уплашил и телефонирал? А може би новината, че са обезоръжени, да е наклонила везните в полза на друго решение.
Луис се замисли върху сегашните възможности. Да търсят прикритие в гората бе вече късно. Погледна в югоизточна посока: преди малко бе забелязал намиращата се там постройка. Приличаше на хамбар, встрани тъмнееше подобен на купол зърнен силоз. Отзад се простираше разчистена площ, след която започваше гората.
Ейнджъл го настигна и го изгледа въпросително.
— Ето ги. Идват — кимна Луис към приближаващия се автомобил.
— Накъде ще хванем?
— Натам, и на бегом — посочи Луис към хамбара.
Нямаха голям избор.
Камионът стигна върха на наклона и Бентън тутакси зърна плячката. Двамата бяха на същото ниво отсреща и вече тичаха. Единият, висок и строен чернокож, се извърна за миг и ги измери с очи. Бентън заби спирачките и без да гаси двигателя, изскочи от кабината, измъквайки ловния мартин от рафта над шофьорската седалка. Клекна, прицели се във фигурата и дръпна спусъка, но човекът изчезна в поредната падина. Куин и Къртис не направиха опит да стрелят. От рязаната двуцевка на първия едва ли щеше да има някаква полза. Другият носеше стария бащин пистолет, както му бе наредил младият Лийхейгън, но не бе поел ангажимент да убива хора.
— По дяволите — изруга Бентън, но всъщност се смееше. — Аре на бас, че черньото не е търчал така, откакто някой му е размахвал примка в стария Юг.
— Откъде знаеш, че е южняк? — запита Къртис.
Струваше му се, че въпросът е напълно резонен.
— Познавам ги аз печките — похвали се Бентън. — Те не се ловят в тоя бизнес, освен ако нямат зъб на някой бял човек. Тоя със сигурност го прави за отмъщение срещу нас — белите.
Твърдението не убеди Къртис, но пък и не посмя да го оспорва. Може би Бентън имаше право, ама дори да не беше така, нямаше смисъл да се противопоставя. Беше зъл, същински дявол. Като едното нищо ще го зареже тук сам на дъжда. А може и носа му да разбие или ребрата да му изпотроши — като урок да си затваря устата.