— Хайде! — изкомандва ги Бентън и закрачи към кабината, после подкара като луд.
— Стръмничко е тук — осмели се да каже Къртис, докато машината летеше по стръмния наклон.
— Това е форд рейнджър, ве-образен, двойна предавка, момченце — похвали се Бентън. — На две колела може да го вземе.
Къртис премълча. Автомобилът беше поне на дванайсет години, гумите бяха стари и доста изтрити. Чудо голямо, че имал двойно предаване. Това да не го прави самолет, я! Но за всеки случай се хвана здраво за скобата под прозореца и опъна краката напред.
Рейнджърът щеше да изкатери отсрещния баир при сухо време сравнително лесно. Но валеше, в дъното на падината имаше силно размекната земя и гумите забуксуваха безпомощно. Бентън даде още газ, но това само влоши положението.
Куин изломоти нещо, от което Къртис дочу само две съчетания — „копеле тъпо“ и „потъна в лайната“. Ядосаният Бентън форсира двигателя до край, колата подскочи напред, после свлече назад и задните гуми хлътнаха в калта.
Бентън плесна волана с все сила, сякаш той беше виновен, и отвори вратата, за да огледа положението. Здравата бяха затънали.
— Мамка му! — изпсува той. — Е, хайде, ще ги догоним пешачката.
— Ама сигурен ли си, че е разумно? — осмели се да попита Къртис.
— Ония нямат оръжие — сопна се Бентън. — Или тебе те е шубе и от обезоръжени?
— Ами — възрази Къртис, но вътрешно си каза, че лъже и сам себе си.
— Тръгвай тогава, че ония да не вземат да се самоубият — изкомандва Бентън и високо се изсмя на шегата си.
Куин оцени хумора на другаря си с кикота на хиена и няколко неразбираеми попържни. Сетне потеглиха, затъвайки в калта.
Къртис тръгна с тях, нямаше как иначе.
Хамбарът се открои пред тях на фона на тъмнеещото небе. Оттук изглеждаше като едро допотопно животно. Силозната кула отляво се извисяваше на не по-малко от дванайсетина метра. И двете съоръжения не бяха толкова модерни, както онези при оборите зад къщата на Лийхейгън. Нямаше охладителни инсталации, липсваха специалните покрития срещу ръжда и киселинни образувания от ферментационните процеси, а отвеждащата фуния на елеватора не бе облицована с фин керамичен слой, улесняващ плъзгането на зърното. Това тук бе обикновен зърнен склад и нищо повече.
Луис дишаше тежко, Ейнджъл бе на края на силите. И двамата бяха премръзнали и мокри, късметът им изневеряваше напълно. Даваха си сметка, че възможностите им са вече изчерпани, а бяха и преуморени. Луис погледна назад. Автомобилът на преследвачите не се виждаше. Изглежда, хлъзгавите наклони и дъждът създаваха проблеми. Бяха си купили малко време. Но преследването със сигурност щеше да продължи, може би пеша, обаче онези имаха оръжие, а Луис и Ейнджъл бяха на открито и представляваха лесна мишена. Дори и да се доберат до хамбара, там ще са като в капан. Сетне сигурно ще пристигнат още хора и това ще бъде краят.
А може би други няма да дойдат? Ако казаното от Томас беше вярно, можеха да очакват само Блис, помисли си Луис. Защото Блис от край време работеше сам. Вероятно сегашните им преследвачи действаха по собствена инициатива. Дали знаеха, че нямат оръжие? Ако е така, ще са доста по-предпазливи, а това щеше да осигури още малко време. Но Луис си даде сметка, че са се отбили при Томас и са говорили с него. И сигурно знаят истината.
Обаче един от главните уроци, научени през дългия стаж като носител на смъртта, бе, че във всяко помещение може да се намери оръжие. От много години не бе влизал в хамбар, но там наистина имаше доста подходящи за целта предмети. И въображението му си представи инструменти и сечива, пожарогасители, чували и опаковки… леснозапалими, взривими предмети.
О, да! Чудесна идея.
Зърно, огън, взрив…
Е, вече имаше едно оръжие предвид.
Куин изкачи баира пръв, застана на билото и се огледа. Стори му се, че край хамбара се мярна човешка сянка. Ето и още една — изчезват зад него. В имота на Лийхейгън имаше две големи складови инсталации — едната при оборите, а тази тук бе реликва от старите дни, която използваха за силаж. И в нея държаха зърно, но силозът беше резервен, ако нещо се случи с главния склад или падне голям сняг и затрудни изхранването на животните. Всъщност формалното задължение на Бентън като служител на Лийхейгънови бе да надзирава второто зърнено хранилище и да взема мерки срещу влага, гризачи и други вредители. Когато, разбира се, не изпълняваше мокри поръчки или не подритваше по-дребните от него. Никой друг не се интересуваше от стария склад и това го правеше удобно място за различните му хобита. Там чукаше младите чужденки, които влизаха нелегално през канадската граница, и това ставаше най-често противно на волята им.