Междувременно другите двама настигнаха Куин.
— Видя ли къде отидоха? — попита Бентън.
Куин посочи хамбара с двуцевката.
— Отзад е празно и равно — кимна натам Бентън. — Поне триста метра няма спукано дърво. Хукнат ли да бягат, наши са. И да се скрият вътре, пак ще ги пипнем, дори още по-лесно.
Познаваше инсталацията отлично. Още преди много години бе посъветвал Лийхейгън да преустрои и модернизира силоза, но след като изклаха животните, това се оказа ненужно. Преди това бяха приспособени ясли и направена втора врата за спешно въвеждане на добитъка при зимни условия, макар че никога не се бе наложило да ги използват. Междувременно една от стените бе хлътнала навътре поради неправилния режим на гравитационно зареждане. Сега се оказа, че съоръжението ще свърши чудесна работа като капан за преследваните от тях хора.
Бентън плесна Къртис здравата по рамото и рече:
— Хайде, момче! Дойде време да те понаучим на някои нещица. И ти да пуснеш малко чужда кръвчица.
Сетне, размахал карабината високо в ръка, поведе двамата към хамбара.
Оказа се, че той не е заключен. Едва ли някой би се осмелил да краде от Лийхейгън, помисли си Луис. А пък и най-интелигентният гризач не може да отвори вратата като човек. Влязоха в помещението. Не беше голямо, отсреща се редяха индивидуални клетки за добитъка. В тавана бяха вградени три остъклени прозореца с вентилационни решетки помежду им.
— Огледай наоколо — помоли Луис партньора. — Търси масло, спирт, изобщо леснозапалим материал.
Самият той отиде до тръбния отвор на силозния елеватор, откъдето би трябвало да постъпва зърното. Какви ли бяха шансовете? Не хранеше големи надежди. Тръбата се оказа обикновена, метална, леко стеснена по външната периферия. Отворът бе на височина около три метра от пода. От едната страна имаше пускателен кран, а директно отдолу — фуния и улей към поставена на пода голяма пластмасова кофа. Луис я обърна наопаки, стъпи на нея и завъртя крана. Беше ръждясал и се наложи да употреби повече сила, но скоро въздъхна с облекчение. Зърното потече направо на пода. Слезе от кофата и загреба с две шепи, опипвайки зърната. Бяха съвсем сухи, пропукваха в ръцете му. Покачи се пак и отново завъртя крана. Сега рукна доста по-силен поток. След около минута въздухът се запраши силно.
Приближи се Ейнджъл, покрил лице с кърпичка.
— Нищо не намерих — каза той носово.
— Няма значение. Иди погледни докъде са стигнали онези.
Ейнджъл затича към предната врата. Беше двойна, качена на плъзгачи, а от двете й страни имаше замърсени прозорци. Протри стъклото и надникна. В дъжда се мяркаха три приближаващи се фигури. Вече бяха на стотина метра и току-що се разгъваха във верига под командата на единия, който размахваше ръце и сочеше кой накъде да се отправи. Очевидно двама се канеха да влязат отпред, третият щеше да заобиколи към задния вход. Това бе най-елементарният начин да затворят капана.
— Близо са — викна Ейнджъл през рамо и се закашля силно. — Въпрос на минути.
Помещението беше вече силно запрашено и видимостта постоянно намаляваше. Луис почти не се виждаше през прашната завеса.
— Покажи се, нека те видят — викна му той.
— Какво? — не разбра Ейнджъл.
— Отвори вратата, подай се и пак затвори. Да те видят.
— А не искаш ли и ябълка да си сложа на главата? Вилхелм Тел ще ми играеш, а?
— Хайде, човече. Просто се покажи!
Ейнджъл издърпа резето и помести дясното крило на вратата. Отсреща незабавно загърмяха. Той я затръшна и затича обратно към Луис.
— Е, доволен ли си?
— Супер. Време е да движим — процеди Луис.
Беше захапал запалка, в ръце държеше тънки сухи чували и резервната пачка на глока.
— Къде е твоята?
Другият извади своя пълнител и му го подаде. Луис завърза чувал около пачките и опита тежестта на ръка, сетне затегна още един и още един.
— Е, добре, хайде тръгвай — рече той и посочи към задния вход.