Хищникът направи върховно усилие, надигна глава и се вгледа в нападателя. Дебелакът изглеждаше съвсем различен. Под привидните тлъстини играеха мускули, отпуснатите рамене бяха изправени, потта по лицето вече беше изсъхнала. Във въздуха наоколо витаеше смъртта, целенасочена, безпощадна.
Умиращият забеляза белезите по врата на изплъзналата се плячка. Бяха от изгаряне. И докато губеше съзнание, в него се завъртяха спомени, отдавнашни образи, наместваха се асоциации.
— Трябваше да внимаваш повече, Уилям — обади се дебелият. — Бизнес и удоволствия не вървят заедно.
Устата на падналия се отвори, езикът му се раздвижи, чу се само гъргорещ звук. Опитваше се да заговори, но думи не се получаваха. Правият обаче се досещаше.
— Напрягаш се да си спомниш кой съм, нали? Вярно, познаваме се от миналото. Променили са ме годините — възрастта, делата на разни хора, хирургическият скалпел. Аз съм Блис.
Очите на хищника се завъртяха отчаяно, беше го познал. Пръстите безпомощно зашариха по пода в опит да хванат падналото оръжие. Блис изчака малко, наведе се и рязко раздвижи острието в раната, чак тогава го изтегли. Извади шишенце, поднесе го към бликащата кръв. Когато то се напълни, завъртя капачката и излезе от тоалетната, превръщайки се отново в отпуснатия тлъст неудачник. Никой не обърна внимание, когато напускаше бара. По-късно намериха трупа на хищника, но Блис си бе заминал отдавна.
Следващото убийство бе извършено на обезлесен терен на около двайсетина мили южно от река Сейнт Лорънс в северните части на масива Адирондак3. Това е територия, белязана и формирана от суши и огън, рудо- и дърводобив, земеделие и железници. Навремето желязната руда носеше повече доходи от дървения материал, но пък жп линиите кръстосаха територията нашир и надлъж, навлязоха в горите, за да оставят своя белег и там. Искрите от комините им често предизвикваха пожари, те се разпространяваха мълниеносно, в гасенето им трябваше да участват хиляди хора.
Една от тези линии, отдавна извън употреба, все още се извива през гъста гора, където растат различни дървета — ела, клен, бук и бреза, а в центъра й има просторна поляна. Всъщност това е и въпросното място, оголено по време на големия горски пожар през 1950 година. Оцеляла е само една-единствена ела.
Сега под широката й корона пред надгробен камък клечеше мъж и се взираше в издълбаното в него име. Наоколо стояха безмълвни фигури. Една от тях освети надписа с електрическо фенерче, за да може клекналият да го види добре. Сетне започнаха да го бият. В края на поляната имаше къща, а един от високите й прозорци светеше. Зад стъклото изпъкваше самотен силует — човекът в къщата следеше с поглед как методично пребиват доведения.
Бяха го заловили във вила недалеч от Лейк Пласид. Беше там с момиче. Помоли ги да не го закачат. Онези завързаха девойката, напъхаха парцал в устата й и я заключиха в банята, а него отведоха. Все пак проявиха някаква милост.
Вече не виждаше добре. Едното му око бе подпухнало, затворено, мораво на цвят. Едва ли някога щеше да вижда с него — не и на този свят. Устните му бяха подути, разкървавени, повечето от зъбите избити. Имаше и счупени ребра. Всъщност побоят бе методичен, но не садистичен. Биеха го на почивки и очакваха да получат информация. Най-сетне го пречупиха и той им я даде. Тогава спряха и го оставиха да клечи на меката, влажна земя. Коленете му бавно потъваха в нея, сякаш предсказваха предстоящо погребение.
Откъм къщата се зададе пикап. Движеше се по добре оформен стар коловоз, който водеше към гроба. Наближи и спря. Задните врати се отвориха, чу се приглушен съсък на хидравличен механизъм. Оказа се малка рампа, а по нея свалиха човек в инвалидна количка. Беше възрастен, прегърбен, обвит в одеяла като пашкул. Приличаше на сбръчкано бебе с червена вълнена шапчица на главата — да го пази от вечерния хлад. Очите — белезникаво кафяви — се виждаха добре, макар че носеше кислородна маска, захранвана от бутилка, окачена на облегалото на количката. Буташе я мъж на около четирийсет години. Спряха на по-малко от метър пред коленичещия.
Старецът смъкна маската с треперещи пръсти.