27
Пръв го забеляза Ейнджъл. Тъкмо преваляха дола, главата на Бентън се мярна на билото отзад. Потупа Луис по рамото, за да го предупреди за опасността. Двамата спряха и се обърнаха.
Отдалече личеше, че преследвачът е силно травмиран. Не беше стабилен на краката си, залиташе леко вляво, сетне коригираше посоката. Подтичваше някак си механично, със силно наведена глава, стиснал карабина в дясната ръка. Когато наближи, забелязаха обезобразеното лице, изгарянията по тялото. Ясно беше откъде идва.
— Един е оцелял — подхвърли Ейнджъл. — Изглежда лошо ранен.
— Обаче носи пушка — отвърна Луис.
— Няма вид на човек, дето ще свърши работа с нея.
Луис повдигна пистолета и закрачи назад към ранения.
— Вероятно си прав — късо рече той.
Бентън усети, че преследваните от него хора са спрели. Хрумна му, че е време и той да спре. Едва ли ще може да продължи, не тук и не в този живот. Странна беше тази мисъл. Предметите наоколо се клатеха и въртяха. Двамата отсреща се замъглиха, телата им като че се разляха. Опита да насочи карабината, но ръцете не го слушаха. Отвори уста да проговори, но от изгорялото гърло излезе само нещо подобно на мучене. Болката беше във всичко, дори и в трескавото желание за мъст. Нарушената мозъчна дейност и агонията го бяха довели до интелектуалното ниво на животно. В съзнанието му се въртяха гротескни образи на несвързани неща, те се появяваха и изчезваха, преди да е успял да ги разпознае. Мярна се жена, която би могла да бъде майка му; сетне друга, може би някогашна любима? Умиращ в дъжда мъж, кръвта му като размазани бои в картина…
Даваше си сметка, че карабината е в ръцете му. Напрегна сили да се съсредоточи върху нея. Успя да постави на спусъка показалеца на дясната ръка, с лявата все така стискаше цевта. Натисна, възпроизведе безполезен изстрел в земята. От здравото му око се търкулна сълза. Усети, че една от фигурите приближава. Тези хора… трябваше да ги убие, но вече не помнеше защо. Нищо не помнеше. Всичко се рееше в главата му като мъгла.
Изведнъж съзнанието му се избистри. Вероятно това бе последната мозъчна искра на яснота, проблеснала в преддверието на вечната забрава. Болката изчезна, гневът и усещането за загуба — също. Сега успя да фокусира приближаващия се мъж. Беше чернокожият. Повдигна лявата ръка, усети я стабилна. Затаи дъх, пръстът леко опъна спусъка. Казваше си, че всичко ще бъде точно.
Куршумът влезе в слепоочието малко над здравото му око и излезе през лявото ухо, отнасяйки немалка част от черепа. Беше 25-грамов „Мачкинг“, но това едва ли би означавало нещо за Бентън, дори и да беше жив.
Легнал върху мократа трева, от височината Блис видя как Бентън се сгъна и падна. Придвижи се малко вляво и отмести око от окуляра на снайпера, за да прецени обстановката. Другите двама вече тичаха, изкачвайки се по съседния скат с надежда да намерят прикритие в по-гъстите дървета отвъд билото. Това не беше хубаво, щяха да излязат от обхвата на карабината, макар и да беше далекобойната XL. Но Луис трябваше да бъде убит отблизо — лице в лице, за да знае кой е отмъстителят му. А партньорът нямаше значение, може да го довърши и сега, можеше и по-късно. Насочи оръжието, долепи око до снайпера, прицели се малко по-нагоре, прецени ъгъла и къде ще бъде мишената след части от секундата. Задържа дъх и натисна спусъка.
— По дяволите! — изруга Ейнджъл, стъпвайки накриво.
Загуби равновесие и политна наляво. Луис бе до него и се спря за миг, но Ейнджъл не падна, а само неволно смени посоката на движение. На мястото, където беше преди секунда, изригна гейзерче пръст и трева. Двамата се устремиха още по-трескаво, впили очи в сравнително безопасната гориста зона на метри пред тях. След малко се чу втори изстрел, но те бяха превалили малката височина и се намираха отвъд хребета, сред десетки дървета. Ейнджъл се хвърли по очи и запълзя към близкия дебел ствол. Прикри се зад него и свил колене, гълташе въздуха жадно, на големи глътки.