След секунда се огледа, но не видя Луис. Повика го по име, отговор нямаше.
— Хей, къде си? Добре ли си? — викна повторно, вече разтревожен.
Отново мълчание. Ейнджъл не помръдна. Трябваше да го намери, а всяко надничане иззад голямото старо дърво бе крайно опасно. Вероятно стрелецът го следеше и при подаване щеше да го убие.
Но трябваше да провери какво става с Луис. Мисълта, че може да е ранен, го жегна в сърцето. Прилепи се плътно към земята, преброи до три и рискувайки, надникна, като държеше главата си максимално ниско.
Първо видя приятеля си, който лежеше странично, напълно неподвижен, под върха на малката височина, спускаща се към гората. Едновременно с това избумтя пореден изстрел, куршумът удари дървото и отпрати тресчици към лицето му. Успя да се прикрие навреме. Ситуацията изглеждаше почти безнадеждна: беше обезоръжен; най-близкият му човек лежеше тежко ранен или убит, а той не можеше да помогне с нищо. Досещаше се кой е стрелецът. Блис, кой друг? Завладя го истинско отчаяние за пръв път от много години насам.
Щастливо попадение. Как другояче да го нарече? Не беше го планирал. Другият залитна, а Луис сам попадна на мушката и той дръпна спусъка. Никога не пропускаше подобни възможности. Помогнаха естественото движение на оръжието и случайността. Ясно видя как Луис загуби равновесие, краката му се преплетоха и той падна. Сетне изчезна от погледа му поради неравностите на терена. Обаче не бе сигурен дали раната е смъртоносна. Подозираше, че го е улучил някъде високо в гърба, но не и в сърцето. Но явно, че Луис беше още жив.
Трябваше да провери. На Лийхейгън бе обещал две неща. Първо, че Луис ще загине на негова земя, тя ще попие кръвта му. И, второ, че ще отнесе главата му като трофей на стария негодник. Втория ангажимент бе поел почти неохотно. Струваше му се прекалено. Интересно, че Хойл бе поискал от него същото за Кандич — първата му важна задача след завръщането в бранша. И с Кандич имаха лични сметки, резултат от стар конфликт на интереси. Обезглавяването не го обезпокои чак толкова. Но му отвори касапска и гадна работа. Освен това си даваше сметка, че личният елемент фигурира във всичките му нови задачи: беше огледален образ на някогашното си „аз“ и не се различаваше особено от сегашните си жертви. В известен смисъл това му даваше преимущества, макар че в друг го правеше уязвим. Най-добрите Жътвари бяха напълно лишени от емоции. Навремето и той беше такъв. Всяко емоционално отклонение бе слабост.
А поръчките, които приемаше, не оставаха тайна за професионалните кръгове в бранша. Съзнаваше, че постепенно се превръща в легенда, като твори собствена митология. Кандич, Били Бой, сега и Луис — те ще бъдат неговият завет. Ще го запомнят като Блис — убиец на убийци, терминатор на терминаторите. И след смъртта му едва ли ще има подобни нему.
А сега трябваше да довърши задачата. Луис беше въоръжен — видя пистолет в ръката му. За другия — Ейнджъл — не знаеше, но не забеляза у него оръжие. Сигурно ще предпочете да се спотайва зад онова дърво, за да не получи куршум в челото. Значи сега беше моментът да действа експедитивно: Ще скъси разстоянието помежду им, като се придвижва под удобен за стрелба срещу Ейнджъл ъгъл. Ще го убие, сетне ще довърши и Луис.
Блис вдигна карабината и потегли.
— Накъде са тръгнали според теб? — попита Уили.
Заедно с Детектива стояха недалеч от пожара. Джаки Гарнър оглеждаше разрушения силоз и се любуваше на резултата. Поначало имаше слабост към взривовете.
— Логичното е да се отдалечат максимално оттук и да напуснат района — отвърна Паркър. — Но говорим за Луис и Ейнджъл, а те са непредсказуеми. Дошли са да убият Лийхейгън. И въпреки несполуките и опасността може би не са променили решението си. Ако питаш мен, тръгнали са към къщата. Ще избягват пътищата, но няма да се откажат от задачата.
В същия миг чуха първия изстрел.
— Ей там някъде стреляха — извика Джаки, сочейки в западна посока.
Боже, точно както предположи Паркър, рече си Уили.
Изтрещяха още два изстрела почти без интервал помежду им.
— Джаки, хайде в джипа при братята! — нареди Детектива.
— Давайте по пътя. Ние ще хванем пеша напряко.
Сетне се обърна към механика, който отново се колебаеше.
— Идваш ли?
Уили кимна неволно. Не знаеше от кое му се гади повече — да тича като луд по този насечен терен или от възможността пак да стреля срещу жив човек.
Влагата накара Ейнджъл да се раздвижи. Нещо го засърбя нетърпимо, а раната на гърба се обади отново. Помести се леко, опита да се почеше, но не можа.