— Луис! — извика отново, но гората мълчеше.
Очите му пареха, гърлото го дереше. Беше готов да се разплаче, но си даваше сметка, че ако надвият емоциите, всичко ще бъде загубено. Трябваше да се мобилизира и да измисли нещо. Може би Луис е само ранен? Винаги има надежда. Нали казват, че тя умира последна?
Какви бяха възможностите? Реши, че са две. Първо, Блис да е останал на същата позиция и да изчаква шанс за точна стрелба срещу тях. Главната му мишена безсъмнено е Луис. Той самият е важен дотолкова, доколкото може да попречи. Не че Блис ще се поколебае да ликвидира и него. Сегашното затишие се дължи вероятно на това, че след трите си изстрела Блис не вижда Луис. В същото време не знае дали го е улучил.
Втората възможност беше по-страшна, а и по-вероятна — Блис да се придвижва към тях, търсейки максимално удобна позиция. В това отношение беше повече от професионалист. Ейнджъл имаше в момента евентуален шанс да се премести, без да бъде убит веднага. Беше си чист хазарт наистина, но наред с множеството си пороци Ейнджъл не бе успял да стане комарджия. Навремето веднъж загуби петдесет кинта в казиното на Саратога Спрингс и не можеше да се побере в кожата си цяла седмица. Но така и не се пристрасти. Сегашното решение обаче не беше чак толкова сложно. Дори и да загуби живота си, едва ли ще има време да съжалява. А да остане на място, беше сигурна смърт. Рано или късно тя ще докопа и двамата, ако, разбира се, Луис не е вече мъртъв. Но за такава възможност на Ейнджъл дори не му се мислеше.
Хрумна му нещо: пистолетът на Луис. Успее ли да се добере до него, ще имат шанс срещу Блис.
По дяволите! Отново се ядоса на Луис. Какъв егоист само! Взе му пистолета от ръцете, баровецът му с баровец, а сетне го гръмнаха като на стрелбище. И заряза най-близкия си човек сам да умира невъоръжен някъде на гъза на географията! Е, това вече не се траеше.
Знаеше, че се самонавива, но продължаваше нарочно. Усещаше и адреналина, който препускаше по вените му. Бяха прецакани! Това беше истината. Прецакани и още как!
И в апогея на този самоиндуциран гняв Ейнджъл скочи на крака и препусна между дърветата.
Незабелязаното придвижване на Блис се улесняваше от пресечения терен. Видимостта обаче беше лоша, докато преваляше множеството долчета и дерета. Нямаше как да следи Ейнджъл, който можеше да промени убежището си. Възможно бе и Луис да се съвземе, ако раната му не е много сериозна, а той имаше оръжие и току-виж му устроил засада. Значи и Блис рискуваше. Един фактор обаче работеше за него. Страхът. Ейнджъл се страхуваше, това бе повече от сигурно, и нямаше да се осмели да излезе от гората.
Междувременно Блис скъси разстоянието и след минути беше съвсем близо до билото, отвъд което бе паднал Луис. По груби изчисления би трябвало да е тук някъде, на броени метри разстояние.
Остави карабината. Ще си я прибере после. Измъкна малката берета модел „Томкат“ от подраменния кобур. Беше перфектен инструмент за целта, малък калибър, лек и евтин. Спокойно можеш да го захвърлиш, след като си свършиш работата. Сетне бавно и безшумно запълзя към билото. Три метра. Два и нещо… един.
С плавно движение на ръката изнесе беретата напред, готов за стрелба.
Когато Блис се появи, Ейнджъл бе на открито, невъоръжен, идеалната безпомощна мишена на половината разстояние между гората и Луис. За части от секундата понечи да спре, сетне продължи да тича отчаяно, въпреки че оръжието в ръката на Блис описа дъга и дулото зейна насреща му.
В същия миг почти едновременно се обадиха два гласа. И двата му бяха отлично познати, и двата изрекоха една и съща дума.
— Хей!
Първият прозвуча зад Блис. Той се извърна рязко, за да види клекнал в тревата човек с насочен в него пистолет. На десетина метра зад него подтичваше пълен мъж на около шейсет години, силно запъхтян и потен.
Вторият глас отекна отпред, от ниското. Блис се сепна и погледна натам. Луис лежеше по гръб, а хванатият с две ръце пистолет сочеше право в гърдите му. Неволно се възхити. Какво търпение! И само как го бе подмамил. Хитро, печено копеле, не може да му се отрече.
После отекна изстрел, още един и още един. Блис усети тласъците едновременно отпред и отзад, стана му нетърпимо горещо. Тялото му се търкулна по склона и се спря в храст няколко метра по-долу. Дъждът беше спрял, облаците се бяха стопили. Преди да умре, зърна късче синьо небе.